Наскоро у нас пристигна една от най-известните германски фотографки Ли Ербен. Тя представи специална изложба от свои фотографии, сред които бяха и снимки на прочути творци.
Ли Ербен е родена през 1939 г. в семейството на пианистка и директор на училище. Още 8-годишна става модел на именитата фотографка Валде Хут, а на 13 г. вече е направила и първите си успешни фотографии. После Хут е и нейната най-добра учителка в Щутгарт.
Ли Ербен работи най-вече като фотограф във филмови продукции - вече над 40. Тя обаче снима и за страниците на престижни издания като в. "Зюддойче цайтунг", сп. "Експрес", "Пари мач", "Фигаро мадам", "Бригите" и т. н. Постепенно започва да пише и сценарии, работи и като асистент-режисьор, и като филмов продуцент.
С Ли Ербен се срещнахме един следобед в Евро-българския център. Там ни очакваше дребничка, красива жена с много одухотворено лице и живи очи. Беше отворена към света и без всякаква суета и превземки сподели част от фотографските си "тайни" пред сп. "Европа 2001".
- Г-жо Ербен, дъщеря сте на пианистка и учител, а сте се отдали на фотографията - защо не поехте пътя на родителите си?
- Като дете бях фотомодел и много ми хареса атмосферата във фотоателието. Още от първия момент започнах да мечтая и аз да стана фотограф. Не исках да бъда фотомодел, а и без това си останах дребничка и физическите ми данни не предполагаха развитие в тази посока. Исках на всяка цена да застана от другата страна на фотоапарата. И още като ученичка започнах да правя специални сказки пред своите съученици - ходехме на излети, аз снимах, а след това превръщах всичко в изложба и разказ за случилото се.
- Така отговорихте донякъде и на следващия ми въпрос: защо не останахте фотомодел...
- Наистина не ми допадаше тази професия. Исках да снимам и да се занимавам с техниката. След като завърших училище, следвах фотография, учих и за фоторепортер в Мюнхен.
- Кого предпочитате да снимате - мъжете или жените?
- Няма абсолютно никаква разлика - за мен те са просто хора. Пейзажите не ме интересуват, архитектурата - също. Когато съм зад фотоапарата, ме впечатляват единствено хората.
- Снимали сте Федерико Фелини, Ингмар Бергман и много други филмови знаменитости - разкажете ни нещо за тях, свързваше ли ви някакво приятелство?
- Да, аз трябваше да ги познавам лично, иначе нямаше да ме допуснат да ги снимам. Федерико беше мой приятел. Семействата ни бяха много близки, със съпругата му често се срещахме, ходехме си на гости. Фелини беше като една мечка - огромен. Спомням си, исках да го снимам отблизо, да му направя художествен портрет. И ми беше трудно, много трудно. Веднъж бяхме у тях и аз му казах: "Ела сега тук и легни на този диван." Аз пък си взех една стълбичка, качих се на нея, за да мога да го снимам отвисоко и се получи онази снимка от каталога, на която той е с ръце на лицето.
- А Ерих Кестнер? Книгите му у нас са много популярни.
- Той беше автор на една книга, по която Курт Хофман снима филма си "Трябва да се научиш да обичаш" с Гьотц Георге в главната роля - тогава все още много млад актьор. Точно в тази продукция Георге се запозна с първата си жена, но това са подробности...
По онова време Ерих Кестнер беше в санаториум в Швейцария, където отидох да го посетя и да го снимам. Беше много смешно, защото той беше истински кавалер от старата школа - аз исках да го поканя на кафе, а той ми отвърна: "Не, в никакъв случай, няма такова нещо - жена да ме кани на кафе." И аз се съгласих, щом иска да бъде кавалер, да ме покани той на кафе - така се запознахме и успях да го снимам.
- А онзи особняк Бергман?
- Наистина голям особняк е този гениален човек. Спомням си, преди двадесетина години от Париж ме бяха изпратили в Мюнхен, където той тогава живееше. Работеше по филма "Змийско яйце". Когато отидох при него с огромната си чанта с лампи, ванички за осветление и всякакви фотографски принадлежности и позвъних на апартамента му, той отвори вратата и направо се стъписа: "А, ама вие да не би да искате да живеете тук при мен!"
Бях с една журналистка, която направи интервю с него, а аз само снимах - по света има много малко хора, които могат еднакво добре и да снимат, и да правят интервюта. Това, което ние двете реализирахме, беше публикувано в рубриката: "Два дни с..."
После направихме подобни интервюта с Шагал, с Рубинщайн, с много други знаменити хора. Разговаряхме надълго и нашироко с тях, снимахме ги и се получиха чудесни портрети. Е, при Бергман обаче свършихме много бързо и в никакъв случай не мога да кажа, че сме били два дни заедно - причините са обясними, нали ви казах, че наистина е особен.
- Снимали сте и в Африка, в Китай...
- Това бяха частни неща.
- Кое ви е по-интересно - репортажната фотография или портретите?
- Репортажната фотография. Всъщност не мога да кажа точно, защото в различни периоди е било различно. За мен непознатият човек е също толкова фотогеничен, колкото и една световноизвестна звезда. Обичам да снимам хора на улицата. Има разлика между това да снимаш хора на улицата, които не знаят, че го правиш, и това да седнеш срещу някого и той да знае, че искаш да разкриеш същността му чрез обектива. Обективът е дискретен, защото има известна дистанция между него и обекта, когото снимам. А е много важно да разкриеш личността на човека срещу теб.
- Случвало ли се животът ви да е бил застрашен по време на снимки - известно е, че фотографите биха направили всичко, за да имат своя кадър?
- В личния си живот съм доста плашлива, но държа ли фотоапарат в ръцете си, аз бих застанала даже на главата си и пак ще снимам. И няма да ме интересува дали 500 души ме гледат в този миг. Например веднъж по време на традиционния "Октобер фест" в Мюнхен трябваше да снимам, качена на вагонче от влакчето на ужасите. Специално заради мен то тръгна на заден ход, което беше направо ужасно - актьорите бяха в кабината срещу мен, а аз трябваше да пътувам назад и да ги снимам.
- Професията промени ли ви по някакъв начин, всъщност вие имате три професии?
- Навярно трябва да попитате другите за това. Иначе може да се каже, че аз имам три кариери в киното - фотограф, асистент-режисьор и продуцент. Станах асистент-режисьор покрай съпруга си, който беше французин - взе ме при себе си в Париж и там работих двадесет години заедно с него. Двамата пишехме сценарии и пътувахме по целия свят. Много филми направихме заедно. И когато той почина, аз започнах да работя като продуцент.
- Вярно ли е, че киното е магия?
- Да, абосолютно. Има две категории кинаджии - едните отиват там, захапват и остават цял живот в киното. Другите смятат, че това е ужасно, и бягат. Според мен човек, който е работил в киното, може само да бъде обзет от него. И най-дребният осветител, на когото името дори не го пише никъде, ще ви каже: "Това беше моят филм." Всеки от екипа обикновено казва: "Аз правих този филм."
- Вашият приятел Фелини обаче казваше, че киното за него е и голямо забавление?
- Да, казваше, но аз не му вярвам. Разбира се, голямо удоволствие е. Накрая човек много се радва, изпитва голямо удовлетворение, но това е тежък, много тежък труд.
- Кое е по интересно за вас - киното или фотографията?
- Това са две различни неща - при фотографията магията идва от снимката, а киното е движение. Затова и не станах режисьор, въпреки че дълго време бях асистент, познавах техниката и работата на режисьора, пишех. То не беше моята професия, независимо че му посветих много години. Моята професия е фотографията.
- Фотообективът обикновено улавя мигове - имате ли пропуснат миг, за който много съжалявате?
- Не.
- Значи сте щастлив фотограф?
- Да, много щастлив.
- А какво мислите за папараците?
- Трябва да има и такива, независимо че аз не съм от тях. На мен ми е нужно спокойствие. А и не правя много снимки от един обект. Може би защото съм от поколението, възпитавано по време на войната, когато трябваше да се пести - композирам снимката и чакам да настъпи моментът, в който мога да снимам.
- А предизвиквали ли сте сензация със свои фотографии?
- Чак сензации - не, но имам интересни истории. Една италианска актриса например, която участваше във филма "Хълмът на Венера", трябваше в един от кадрите да влезе гола в басейн. А беше в началото на 60-те години и си представяте какво е означавало това за нея. Тя много се притесняваше и помоли всички мъже да излязат от студиото, да остана само аз и да я снимам с камерата вместо оператора - заяви, че само така би се ръзсъблякла. И нямаше начин, всички я послушаха. Аз я снимах, а сцената влезе във филма. Беше много смешно, направо безсмислено, защото после цял свят я видя гола. Но за нея беше важно да преодолее моментното си притеснение.
- За какво мечтаете, кого още не сте снимала, а много ви се иска?
- Има нещо, което никога няма да успея да направя, а много мечтаех - да снимам Марчело Мастрояни. Фелини настояваше да ме срещне с него, но един подир друг и двамата починаха. Така че моите мотиви вече не са живи - това е нещото, за което съжалявам. Това са моите изпуснати моменти. Преди няколко седмици обаче в Берлин снимах известния унгарски театрален режисьор Геор Табори. Той има невероятна глава и аз много се радвам на тези снимки, защото той вече е на 86 години. С много интересно лице - тясно, дълго.
- Всичко, което разказвате, няма ли някога да излезе във ваша биографична книга?
- О, всичко го има в моя каталог. Е, няма ги веселите истории, които сега ви разказвам, но не смятам да пиша автобиография...
Интервюто взе Виолета ЦВЕТКОВА
|
)
)
)
)
