 |
|
| АРТ |
стр.48, бр.3, година XII, 2005г. |
|
|
Българската колония в МЮНХЕН (1923 -1925) |
|
|
| Проф. д-р Петър Петров |
|
 |
| Литературен кръг към сn. ”Злаmорог”: Hukoлaй Лилиев, Cupak Ckитнuk, Cnupuдoн Казанджuев, Боян Пенев, Йордан Йовkов, Борuс Йоцов, Богдан Филов, Васил Пундев, Малчо Hukoлов, Aндpeй Проmuч, Г. П. Сmамаmов, Алеkсанgър Теодоров-Балан, Стефан Mладенов, Гeopгu Консmанmuнов, Консmантuн Консmантuнов, Стела Янева, Нukолай Фурнаджuев, Ангел Каралийчев, Йордан Cmpamueв, Йордан Сmубел, Дора Габе, Анна Каменова, Гeopгu Цанев, Нukолай Райнов, Владимир Полянов, Георги Райчев, Елuсавеmа Багряна, Янkо Янев, Асен 3латаров, Никола Шейmанов, Дuмumър Шuшманов, Чавдар Мymафов, Cимеон Aндpeeв, Светослав Минков, Илия Волен, Асен Разцветнukов, Славчо Kpacинcku, Hukoлaй Марангозов, Иван Мuрчев, Алеkсандър Геров, Емилиян Станев, Иван Лазаров, Hukoла Maвpoдuнов u др. |
През 1923 г. в Мюнхен се оформя истинска “колония” от млади българи - студенти и специализанти, командировани от държавни институции, или обучаващи се на собствена издръжка, мнозина от които (да не кажа всички!) по-късно заемат видно място в различни области на изкуствата и науките ни!
През онези години Мюнхен е един от най-привлекателните европейски културни центрове. Немаловажна роля играе и зловещата инфлация в следвоенна Германия. Затова стабилността на българския златен лев осигурява на младите българи възможност да получат солидно образование, като същевременно поддържат сравнително добро същестуване; да не ограничават жизнените си пориви, но и да обогатяват всестранно своята култура. Част от тях редовно ще ходят в кафене “Стефани”, чийто чест посетител е не кой да е, а самият Томас Ман!... След това ще тича към Операта, за да се наслади на Вагнеровите “Нибелунги”, или към Бургтеатър, за да гледа нашумелите пиеси на Ведекинд. Няма да изпуска нито една нова художествена изложба, а след това до среднощ разгорещено ще спори за Пикасо, Шагал и Кандински, за Макс Регер, Брукнер и Хиндемит...
Най-интересното е, че (по думите на Блага Димитрова от книгата й “Младостта на Багряна”) “мюнхенската компания не е била заразена от беса за тясна специализация, а се е интересувала от всичко!” Д-р Никола Михов и Николай Лилиев събират сведения из големите европейски библиотеки за българската търговия в миналото! Но те именно насочват бъдещите творци в Мюнхен към оперните и концертните зали, както и към “пинакотеките”, за да вникнат във величието на “класиците” и с обогатени очи да възприемат новите търсения във всички сфери на изкуството.
След един концерт в доста студена зимна вечер насред мюнхенските улици Никола Михов (Бачо Кольо) запява първите тактове от току-що чутата Бетховенова “Девета”, след което цялата група се включва и “изкарва” почти до края симфонията - спомня си след години Фани Попова-Мутафова. Бъдещата наша изтъкната романистка учи в Консерваторията - готви се за пианистична кариера. Съпругът й Чавдар Мутафов е заменил започнатото преди години инженерство с архитектура! В Мюнхен са командировани писателите Георги Райчев, Владимир Полянов, Светослав Минков... Николай Лилиев донася вестта, че скоро ще пристигне и Багряна. “Пръв път чух за нея от Лилиев - разказва десетилетия по-късно Дечко Узунов. - Той казваше наизуст едно нейно стихотворение, което отразяваше настроението на нашите младини:
“И всяка нощ все тъй пируващи,
седим край мраморните маси
и гоним болните гримаси
от своите лица ликуващи...”
Вече от година време Дечко Узунов с неговия съгражданин (казанлъкчанин) Иван Пенков е в Мюнхен. Той учи в Художествената академия при проф. Карл фон Маар, като усвоява от него лекотата на четката и възприема сребристия му колорит. Дали заради неудържимите пориви към безгрижен и весел живот, или пък поради пламналата любов между него и Маша Живкова (също живописец и негова първа съпруга по-късно), Дечко Узунов “мъчно решавал да седне и да рисува. Лилиев толкова обикнал младия художник, че му носел цигари, за да го насърчи да работи. Тогава Дечко Узунов нарисувал известния портрет на поета.”
Двамата - Н. Лилиев и Д. Узунов - “като истински хамали” пренасят куфарите на новопристигналата Багряна през целия град до пансиона, в който са настанени семейство Мутафови, Светослава Славейкова и Олга Кирчева, която усвоява театрално майсторство. Поетесата трудно се откъсва от мислите за кризата в своя семеен живот. От Мюнхен изпраща до “Вестник на жената” скръбната си “Майчина песен”. Но малцина от “мюнхенци” усещат душевната й болка. Тя естествено се е включила в живота на младата компания. След години Багряна ще си спомни: “Зимата в Мюнхен бе чудесна - хубави алеи, засипани със сняг... В една такава снежна вечер се връщахме от Елизабетхоф с Райко Алексиев и цялата компания. Тичахме, биехме се със снежни топки. Беше красиво и весело...” С връщането си в България Багряна ще “изпее” една от най-изящните си песни:
“Тази бяла, небивала зима
в паметта ще остане запазена...”
И наистина как биха могли да забравят младите творци прекрасните свои мюнхенски години - 1923-1925! Групата на бъдещите художници е ощастливена от краткия престой на Владимир Димитров-Майстора сред тях! Музикантите - Фани Попова-Мутафова и композиторът Венедикт Бобчевски, с радост посрещат Димитър Ненов. “Седна пред пианото - разказва Фани Попова. - Замисли се за малко. Лицето му се промени. И с внезапен замах удари по клавишите. Дълго не можехме да се опомним. Шопен, Бетховен, Лист, Моцарт, Скрябин. Бяхме забравили кой е този младеж, на колко години е, какво е учил... Ние слушахме само музиката, в която той ни увличаше с магьосващ чар...” Писателите и поетите никога няма да забравят Николай Лилиев, който ходи винаги с издута чанта и си има маса в кафенето. Отива всяка сутрин, изважда книгите си и седи по цял ден. Всички знаят къде могат да го намерят, за да поискат съвет, да узнаят новини от България, да научат ново име, изгряващо в небосклона на изкуствата не само в Мюнхен, но и в други европейски културни столици. А Лилиев вече замисля и не след дълго време ще сътвори своите забележителни поеми “Зад стената” и “Ахасфер”.
В групата на хората на изкуството съвсем естествено се вкючват и “технократите”. “През лятото на 1922 г. дойдох в Мюнхен - записва в спомените си на преклонна възраст инженер проф. Нанчо Нанчев. - Повод за това беше, че Дечко (Узунов - б.м. П. П.) вече бе там. Скоро дойде и Райко Алексиев, художник-карикатурист, същевременно отличен журналист. След като се завърна в България, започна да издава вестник “Щурец” - хумористичен седмичник. Той беше единствен редактор и главният писател. Почти всичко пишеше сам. Райко Алексиев стана сърцето на компанията... Всяка вечер се събирахме в “Изабела хоф” - кръчма. Мъж свиреше на пиано, а едно момиче пееше. Наричаше се Софи. Една вечер празнувахме рождения ден на Кочо Щъркела... В Мюнхен имаше седем вида бира.”
През 1925 г. немската икономика се съвзема, т . е. хиперинфлацията е преодоляна. Един след друг младите българи се завръщат в родината, обогатени всестранно от престоя си в Мюнхен. Но освен с постигнат професионализъм, “мюнхенци” са вече с пораснало самочувствие и гледат с увереност на своето бъдеще. Те са напълно убедени, че малкото им отечество е неделима част от Европа, че изкуството и науката, които ще сътворяват, са съизмерими с европейските! На това се дължи по думите на изтъкнатия български мислител Стефан Попов “бурната пролет” във всички области на духовността ни през 20-те и 30-те години на отминалия век. |
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
