Картините са като хората - различни. Едни те карат да ги обикнеш веднага, други сякаш ти намигат шеговито и правят с теб моментално контакт, трети възприемаш по-отчуждено, четвърти те оставят равнодушен или поне се нуждаят от повече време, за да проникнеш в същността им и да прозреш скритото им очарование. Изкуството на Емилия Якимова въздейства силно, защото то притежава толкова ценния емоционален заряд, който искри и заразява с настроение, карайки непринудено и спонтанно реципиентът да участва в един истински празник на съпреживяване красотата на нейните платна в истински плодотворен диалог между художник и публика.
Веднага се усеща, че и светоусещането на художничката, и палитрата ъ са отворени към многоцветието в света, който за съжаление ние твърде често, притиснати от всекидневните тревоги и стремеж към оцеляване, възприемаме само в сивкавите и мрачни тонове на стреса, обезверението, отчуждението и нерядко - дори на озлобеността към ближния си. Точно затова картините на Е. Якимова, залагащи на мажорното начало в битието, са естетически необходими като контрапункт на тривиално делничното и на онова отрицание на красотата, с което съзнателно спекулират някои художници и теоретици в постмодерния свят.
И далеч не е случайно, че в словесните си откровения, които пише паралелно със сътворяване на картините си, тя определя естетическата действителност като по-истинска от заобикалящата ни реалност. Веруюто на художничката се характеризира с подчертана мисловност и философичност, отлично съчетаващи се с нейния ярък колорит и умело боравене с рисунъка, полутоновете, преливащите се светлосенки и багри:
“Операторът снима съществуващи обекти в съществуваща среда за съществуващо време. После монтира тези кадри по своему и създава ново време - филмово, наподобявайки ново пространство. Какво е това? Прилича ми на ново измерение, проникващо от едно пространство в друго с помощта на изкуството. Същото е и в живописта. Дали пък отшелниците и йогите не са мисловни изкусници, които чрез изкуството на мисленето успяват да преминават през пространството? Тоест, те не създават нищо материално за идващите поколения, само си хвърчат насам-натам - и мисловно, и физически, като оставят аскетичните си тела да ни удивляват. Значи ние, обикновените консуматори на изкуството, цял живот се любуваме на примери как се преминава в друго измерение, но сме забравили как се прави?”
Истинският творец наистина създава ново измерение на света, който обитаваме, и в това е чудото на изкуството. Колкото по-хуманен и извисен е този нов, пресътворен свят, толкова по-магично и въздействащо е новото измерение на уж познатото. Показателно е, че Емилия Якимова дава интересни и метафорични заглавия на платната си, внушавайки по този начин да се вглеждаме с очи, проникващи зад обикновената видимост в света около нас. Защото той е несравнимо по-богат и по-красив, ако го наблюдаваме едновременно и с очите, и със сърцето си. Стилът на авторката носи белезите едновременно и на реалистичното, и на модерното светоусещане и интерпретация на житейските феномени, за да се превърнат те в артефакти. Сложна и многостранна като личност, обичаща литературата и музиката, изкушена от изкуството на гастрономията и на модата, както сама признава, тя счита, че “рисуването е... най-прекрасното нещо на света. То е всекидневен празник и дар на душата. Както човек се чувства на рожден ден или на Коледа и е получил подарък-пакет от близък, любящ човек”.
Отдавна преминала стадия на скромното ученичество, за да навлезе в дълбоките и опасни понякога води на майсторството, изискващо непрекъснато самоусъвършенстване, Е. Якимова по своему е вярна на традицията, но една традиция, обогатена от изразните средства на модерната и постмодерната епоха. На нея ъ се отдава еднакво да одухотвори натюрмортите, издържани в стила на един дискретен и изящен неореализъм (“Натюрморт в бяло и синьо” и “Стъкла”) или залага върху модерния подход, но непременно с доза приказност и романтика (“Коледа”). С вкус и фантазия сътворява своите енигматични и авангардни като живописно решение и асоциации пейзажи. С много любов художничката рисува стари къщи и въобще архитектурни конструкции, независимо дали рисува стари български къщи (“Белица-църквата”), или изобразява космополитните си визии за света.
На мен лично особено ми допадат онези творби, където се чувства силно пиететът към сецесионовия рисунък (“Сезони”) или характерния смел и сполучлив микс от умерено дозираните реализъм и антиреализъм, пронизващ картините от последните няколко години. Творчеството на Емилия Якимова е доказателство за художествена самобитност и за изстрадан личен стил. Тя не кокетира самоцелно с експериментализъм и с различните “-изми” и точно затова експозицията свидетелства за овладяно майсторство и за мисловност, за спонтанност и за премисленост, за висок емоционален градус и за интелектуална дълбочина. В нейното многолико творчество липсва само едно нещо - едноизмерният подход към явленията и към живота, представян неизменно в неговата сложност и многобагренност.
Светът на художничката е ярък и богат, преливащ от багри и виталност. Той ту е огрян от слънцето, ту е меланхолично замислен и носталгичен в живописните ъ платна, поетичен и приказен в пастелите, носещи много настроение и лиризъм, или е откровено провокативен с философските си внушения, носещи привкус на иронично добродушна приповдигнатост и намигване, както личи дори от заглавията на сътворените от нея артефакти. Затова в тях всеки реципиент може да открие онова, което му е най-близко като натюрел, настроение, стилистика. Те доказват, че изкуството е път, по който щом веднъж си тръгнал с пиетет и отговорност, всяка следваща крачка е завоюване на нови естетически територии, за да ги споделиш щедро с другите.
|
)
)
)
)
)
