архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Рейнол Перес Васкес
   Роден е в Агуалегуас, Мексико, през 1959 г. Завършил е журналистика в Автономния университет в Нуево Леон, след което е специализирал в СУ “Св. Климент Охридски”, Факултет по журналистика. Драматург и преводач. Публикувал е в Мексико творби на български писатели, между които Атанас Далчев, Йордан Радичков, Севда Севан, Станислав Стратиев, Рада Панчовска, Яна Букова, Цветанка Еленкова, Мариана Фъркова, Мирела Иванова и др. Пиесите му са издадени в сборника “Влак наш насъщен” (UANL, Монтерей) и са поставяни в Монтерей, както и в най-големите мексикански градове. Съавтор на книгата “Пина Пелисер. Тъжна светлина”, която скоро ще излезе от печат.



КОКОШКИ

   Ирене току-що се е прибрала. От едната страна на лицето й е полепнала умората от работния ден, с другата се опитва да поздрави Мигел. Той в момента не рисува както обикновено на бюрото в ъгъла на стаята. Нейният глас го търси из апартамента, вратата на спалнята е открехната и полумракът наднича любопитен през отвора.

   - Мигел! - вика и буквите на любимото име се губят, или са се блъснали в някоя мебел на стаята.

   Влиза и запалва лампата. Мигел се е изтегнал гол по корем върху леглото, с едната си ръка крепи, почти оставяйки го да се изплъзне, лист с нахвърляни наброски.

   Ирене го погалва по гърба, после се навежда и го целува там, по голямата бенка, която бяга към рамото. Мигел въздъхва, Ирене би искала да познава дървото от вени, откъдето се е откъснала онази въздишка.

   Опитва да изтръгне листа от силните му пръсти и Мигел се съпротивява. Ирене се навежда, за да потърси замислените му очи.

   - Това е една глупост - промърморва накрая Мигел и ръцете му се отпускат. Остава в същото положение.

   Сега Ирене не знае дали да съзерцава наброската, или хълбоците на Мигел, онези очертания, които й се губят, когато я яхва и я люби на загасена светлина, с твърде къси въздишки, задушени от незнайна и съкровена вина.

   Ирене спира поглед на наброската и учудването й се превръща във въпрос:

   - Кокошка, кълвяща монитор?

   - Кокошка с безупречна униформа - шепне Мигел в отговор.

   - Тогава е интелигентна кокошка - смее се с половин уста Ирене.

   - Кълве клавиатурата и царевичните зърна се появяват на екрана, удря с човката върху монитора с надеждата да глътне поне едно.

   - Не ми обяснявай нарисуваното, глупаво е.

   Той се привдига и й отнема гледката на задните си части.

   - Защо ти се струва глупаво? - пита и повдига очилата й, за да я погледне в очите.

   - Глупаво не. Глупаво е да се обясняват метафорите, не че това, което си нарисувал, е глупаво, глупаче.

   Мигел целува частта от лицето й, където тя пази трошица радост. Ирене събира ръцете на Мигел и ги държи в свойте, иска да си ги подари след дългия работен ден в службата, където пръстите й на гладна кокошка са кълвали целия ден клавиатурата на компютъра.

   - Харесва ми, че ме очакваш цял ден тук, докато свършва денят, не ме интересува, че с всеки ден губиш надеждата да намериш работа.

   Мигел покрива лицето си и Ирене се изправя пред кокошката, която я обитава в продължение на девет часа.

   - Някой трябва да носи зърното вкъщи - мърмори с тъжния край на устните си.

   - Докато се върнеш от работа, има метри тъга, идващи насам.

   - Харесват ми твоите метафори, знаеш ли? - изтяга се на леглото и пуска ръцете на Мигел; чувства, че й се изплъзват като купчинка царевични зърна. Очите й обхождат тавана, открехват завесите и надникват в нощта, заета със своите си работи, подкарвайки стотици коли на път към кошарите им. - На мене също ми харесваха метафорите, Мигел. Беше много преди да те познавам. Приятелите ми казваха, че съм поет, представяш ли си?

   Мигел се привдига от леглото и й събува една от обувките, останала прикована в онази неподвижност.

   - В гимназията имаше стенвестник и един ден залепих стихотворение, което написах на небесносин лист - смее се, защото Мигел я гъделичка. - Искаш ли да знаеш какво казваше? Научих го наизуст. По-скоро е странно, отколкото късо, казаха съучениците ми, но учителката ме освободи от изпит.

   - Ако ми го разкажеш...

   - Едно стихотворение не се разказва, казва се, както се казва добър ден; но сякаш някой го казва за първи път или открива какво е ден, докато казва добър.

   - Наистина си по-метафорична от моята кокошка - избухва в смях Мигел, докато поставя показалеца си точно на мястото, където на Ирене й се е смъкнал чорапът.

   - Казваше така: “Превалява навремени над града / няма облаци и хората се чудят / подават глави / от колите / прозорците / има липса на облаци / и над града продължава да превалява навремени. / Откъде идва този дъжд? / От кое лоно се откъсват тези капки? / Никой не се пита, / само се учудва, че без облаци / дъждът пада над града. / Хората въздишат и мечтаят за чудеса, / Няма тайна. / Работата е толкова проста / Следобедът е болен от грип / и тези внезапни превалявания / са неговите кихания.”

   Ирене се привдига.

   - И това е всичко.

   Мигел избухва в гръмогласен смях.

   - Не беше стихотворение, беше като хрумване. Защо се смееш така?

   Мигел става, поставя рисунката на члена си и отново кокошката е там, гълтайки нейния работен ден.

   Мигел събира дрехите си като някой, който събира монети от пода. Облича се набързо, докато Ирене го съзерцава от края на леглото. От хола мебелите шпионират задните му части.

   - Вдругиден имам среща в една рекламна агенция. Имат нужда от дизайнер.

   - А, така ли? - пита Ирене неохотно, защото знае какво следва. Мигел ще бъде образцов първите две седмици, но преди да изкара месеца, ще се бори за свободата си и ще крещи на шефа си, че е търговец на изкуството му. Ще го има отново вкъщи, ближещ си раната, очакващ я в края на работния ден, за да й покаже нова наброска.

   - Да вървим в центъра. Иска ми се да изпия едно кафе и ще ти разкажа за моя нов проект, какво мислиш?

   Ирене е скапана, имаше труден и едва нижещ се ден. Иска да се просне там, да съзерцава с часове Мигел, да гледа устните му, мърморещи неосъществимото. Тя протестира, докато си обува обувките, взема чантата си от масичката в хола. Той я прегръща и внезапно нощта се превръща в ден.

   Вземат такси, Ирене изчислява наум малкото пари, оставащи от аванса й, но стиска ръката на Мигел, който се шегува с глупотевини край рамото й. В ресторанта веселостта на Мигел й припомня огромната й умора.

   Опитва се да не мисли за следващия ден. Мигел е срещу нея; кафето, което искаше, се превръща в поредица от бири.

   Ирене не престава да го гледа. Нощта напредва и будилникът ще иззвъни в шест часа с ужасяваща точност. Мигел стиска ръката й и неговият дъх на бира я милва.

   За първи път през цялата нощ изпуска дълга въздишка, Мигел й изпраща съучастническа усмивка. Ирене кротко се навежда и усърдно започва да кълве своето кафе.

Превод от испански:
Рада Панчовска


горе