архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
КУЛТУРА стр.51, бр.6, година XIII, 2006г.
Въздушна целувка
Ивона Тачева
   Зелен дълъг гущер с очи - влажни камъни - е метафората на поета Николас Гилен за онзи бленуван остров в Карибско море, на който имах щастието да стъпя. На канадския остров Гандер в началото на март пълзяха снегорини, а в Куба цареше тропичен цъфтеж. Кацнахме в Хавана през нощта и видях отвисоко града с хилядите му жълти светлинки като поле, осеяно със скъпоценности. Когато на другия ден се събудих в хотелската стая, си казах: “Нима това е истина, най-после в Куба!”. Дръпнах завесите и погледнах навън. Беше облачно, ранна утрин. Реших да се разходя. Видях колониални къщи в розово, кремаво и бяло, с терасовидни покриви в андалузки стил и коринтски колони, решетки с барокови и готически орнаменти, ниски палми и мраморни бюстове в патиото. Видях вълшебни дървета - безлистни, с огромни ярки цветя като пеперуди. Видях океана, който се пенеше в подножието на булевард “Малекон”, а в далечината - крепостта “Ел Моро”.

   В хотела една засмяна пълна негърка ми сервира кафе, от което цял се разтреперваш, и плодове, за които узнах за първи път, че съществуват: гуаяба, папая, манго, агуакате, тамариндо. Спомних си, че бях видяла един каменен ананас, който украсяваше купола на прекрасна сграда. За кубинците ананасът е царицата на плодовете. Христофор Колумб го вкусил на остров Гуадалупе, а Гонсалес Фернандес де Овиедо го описва за първи път, прибавяйки рисунка в своята “Historia General de las Indias”, издадена в Севиля през 1535 г. На улицата един старец в бял ленен костюм, сламена шапка и бастунче ситнеше по каменните плочи на тротоара. Приближих се, той спря и свали шапка: “Какво цвете!”

   Градът се събуждаше. Закръглени мулатки с плътно прилепнали панталони и напудрени с талк подмишници вървяха с неповторима женственост и си поръчваха по павилионите сок или кафе. Под навесите на къщите, седнали в люлеещ стол, мъжете четяха вестници, а жените си махаха с ветрило и поглеждаха към улицата, по която минаваха американски коли от 50-те години, жълти таксита и велосипеди. Градът се събуждаше с музика: еротична салса, жизнерадостно меренге, джаз, ламбада. Сега, когато пиша този спомен, спомена за първата утрин на острова, ме обзема болезнена носталгия. Понякога сънувам, че вървя по “Малекон”, също тъй развълнувана, както тогава. Сънувам разрошените от вятъра палми, говоря на испански с непознати хора, събуждам се, лежа с отворени очи в мрака, фосфорният циферблат на часовника ми казва: спи, спи, утрото е далече. Искам да продължа да сънувам, да сънувам долината на Пинар дел Рио, кулата в къщата на Хемингуей, губернаторския дворец в стария квартал на Хавана, лазурния залив на Сиенфуегос и безлюдните плажове на Тринидад. Унасям се отново, но този път сънувам сребърно гущерче с изумрудени очи, което пропълзява под кованата дантела на градинската ограда и изчезва сред орхидеите.
горе