архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ОБЩЕСТВО стр.23, бр.6, година XI, 2004г.
ДО ЗЛАТНОТО РУНО СЛЕД ДУХОВНИ ПЪТЕШЕСТВИЯ
СИДОНИЯ ПОЖАРЛИЕВА




   Oт векове насам Португалия и португалският народ са просмукани от духа на пътешествията и откривателствата. Великият поет на Възраждането Луиш Ваш де Камойнш (1524-1580), бедният благородник, буен идалго, героят на морски приключения и битки, в които загубва едното си око, световноизвестният автор на гениалния епос “Лузиади” (т. е. Лузитанци, от Лузитания - древното име на Португалия), където се превъплъщава в ролята на Вашку да Гама, е проникнал дълбоко в душевната същност на съотечествениците си. Затова големите поети сред тях, също и обикновените хора го възприемат като символ на нацията със стремежа му към нови хоризонти, с въздигането от дълбините на носталгичната мъка - саудад. И не случайно националният празник - 10-ти юни - е Ден на Камойнш, на португалския език и култура.
   Обикнах португалската страна много преди да я посетя. По територия и по население колкото България, тя ме привличаше с някакво неясно очарование. Но през 1975, 1990, 2001 г. реалността надмина очакванията ми.
   Като се изключи тревожната обстановка, която намерих след ноември 1975 г., когато бе направен опит да бъдат стъпкани “карамфилите” - символ на Априлската революция от 1974 г., засили се очарованието ми от градовете, селата и най-вече от хората, с които се запознах по време на дългите ми маршрути.
   Запознах се с прочути писатели като Алис Виейра и съпругът є Мариу Кащрин, с дъщеря им атарина да Фонсека - едно талантливо трио детски автори, създали приказки, романи, повести със заразяваща доза хумор.
   Особено съм щастлива за познанството си и приятелството с големия класик Фернанду Намора, световноизвестен писател-поет, някога кандидат за Нобелова награда, духовно богат и с тънко разбиране за човешката душа, философ в творчеството си (в България е преведен с 6 книги, последната “Дневник без дата” излезе през 2003 г.).
   Ценя много близостта си с Ежиту Гонсалвеш - поет, преводач на поезия от много езици. В 5-6 от книгите си той посвети стихове на България, природата и хората є. Стана носител на Международната Вапцарова награда’84 за превода на Вапцаров и четирима революционни български поети - Гео Милев, Ботев, Смирненски и Вапцаров.
   Обичам много други двама големи писатели - съпрузи: проф. Урбану Тавариш Родригеш - интересен прозаик, литературен критик, университетски преподавател, с многобройни награди, също с топло отношение към България, и Мария Жудит де Карвалю - голям сърцевед, с увлекателна проза, чиято предпоследна книга “Неясни надежди” излезе у нас през 1999 г. малко преди смъртта є.
   Много сърдечни чувства ни свързват с Педру Тамен и неговата съпруга Граса. Той бе един от ръководителите на Международната фондация “К. Гулбенкиан”, човек много жизнен, човеколюбив, ерудиран, поет, преводач на световна поезия и проза, с над 30 творби, публикуван у нас във “Въжделения” - антология от луксозна поетична поредица. Предстои да излезе поетичната му книга с българско заглавие “Харон и паметта”.
   Всички тези големи автори, както и много други (към 35), станаха мои приятели не само от Международните писателски срещи в София през 1975-1987 г., но и от мои и техни гостувания.
   Още при първото ми посещение бях улеснена, поради приятелството и гостоприемството на нашия, “български” португалец - Фернанду Гонсалвеш. Той живя 13 години в България, завърши икономика и се върна, както много други, след революцията през 1974. Бе един от директорите на корковия гигант “Мундет” в индустриалния район Сейшал, на левия бряг на река Тежу. Дотам стигнахме по красивия висящ мост с удивителна стоманена плетеница - “25-ти април”.
   Та Фернанду, приятел на много колеги, ни развеждаше из Лисабон, за да го опознаем. Кръстосвахме големите булеварди “Авенида да Либердад” - с паметника на Маркиш ду Пумбал, “Авенида Алмиранте Рейш”, където колите препускаха бясно... Много ни впечатлиха площадите “Рещурадореш” с високите палми, “Росиу” и “Фигейра” - близо един до друг, любимо място на лисабонци. “Росиу” е считан за барометър на политическия и търговския живот. Уличките, които ги свързват, са много живописни: една, наречена “Златната улица”, блести с бижутерийните си магазини, друга - “Банкова”, с доста банки из нея, трета - търговска...
   На самите площади има безброй магазини, закусвални, ресторанти, кафенета, книжарници и т. н. “Росиу” е станция на метрото и врата към пристанището. Някои от уличките отвеждат на стълбите за хълма към крепостта “Сау Жорж” - атрактивна старина. Оттам вечер ясно се вижда не само разноцветният Лисабон, но и малките градчета от околността му, подобно на пръсната светлинна огърлица, простираща се по десния бряг на Тежу, край устието є, завиващо към океана.
   Първото ми идване бе точно за Коледа - магазините, пищно украсени с елхи, светлини, играчки. По една голяма елха красеше центъра на площадите. Изобилието на стоки по сергиите съперничеше на това на магазините. Майките не можеха да откъснат децата си от съблазнителните пиршества за очите. Хората купуваха пъстри подаръци.
   Бяхме поканени в дома на сестрата на Фернанду, Габриела. Четиричленната є фамилия и родителите им ни приеха много топло.
   С открития шумен южняшки темперамент португалците приличат на нас, българите! Затова всякакви прегради паднаха още в първата минута. Трапезата, на която ни настаниха, предлагаше характерната риба бакаляу (варена моруна), гарнирана с картофи, зеленчук, с много чесън, залята със зехтин. Да отбележа, че в Португалия се консумира чесън почти на всяко ястие. Пихме вино тинту, ядохме и мурсела - вид кървавица, фильоши - сладки, и много, много плодове, някои непознати за нас, като нешпера - вид мушмула, но с вкус на кайсия, ядки термосу - малки жълти семки като фъстъци, и други неща.
   Фернанду, на когото дължа много в работата си като преводач на португалска литература през тези близо 30 години, ме развеждаше из Лисабон, из неговите книжарници и ме отрупваше с ценни художествени творби. Водеше ни из новия, из стария град с неговите стръмни, тесни, уютни, самобитни улички. Посещавахме малки скътани ресторантчета, където не веднъж ни предлагаше да хапнем от любимото му маришку - много лютиво ястие от всякакви морски деликатеси, с обилен сос, разбира се, с чесън; или рисоиш - тесто, оваляно в галета, но вътре с пълнеж от маришку.
   Знаете ли в какво е очарованието на Лисабон и много други градове? Това е великолепието от “азулежуш” - фаянсови плочки, с които са облепени отвън и отвътре частни и обществени сгради, особено по-старите. Всички те са разноцветни, с исторически и други сцени, от които човек може да учи историята на страната.
   Пред Кметството, облепено с такива плочки, ме посрещна друг голям приятел на България, Жузе Жорж Летрия - много плодовит, с над 100 книги, с разностранен талант, поет и писател, певец и композитор, драматург, преводач. Двамата с Батища Бащуш (изтъкнат писател от поколението на 60-те и международен журналист) много искат да посетят България, чувстват я близка.
   Подобно е желанието и на Жузе Мануел Мендеш - също приятел, писател, поет, литературен критик, адвокат, дългогодишен депутат, трети мандат председател на Португалската асоциация на писателите, у нас бе публикувана негова антологична книга “Внезапна светлина” (2002), беше включен в антологията “Въжделения”. Той е превеждал Ботев, Вапцаров и доста съвременни наши поети.
   При първите ми две посещения в Португалия се изненадвах от олющените сгради, от дрипавия пояс от бараки около Лисабон, от просяци - деца и възрастни. Но едно нещо ми направи силно впечатление - чистотата по улици, градини, паркове. През последното ми пътуване обаче в Лисабон, а и в други градове, ме изуми разгънатото масово строителство, разнообразието от различни архитектурни модели на жилищни и обществени сгради. Поясът от беднотия го нямаше. Португалия бе вече част от Европейската общност...
   Това бе външното, видимото. А другото - вътрешното израстване? То бе в широката мрежа от пътуващи книжарници и библиотеки (през всичките години след 1974 г.), които отиваха до най-затънтените кътчета на страната; във все по-разширения обхват от съвременни технически средства в образованието, в повишаването на интереса към знания.
   Утвърдиха се големи имена в поезията и прозата. Португалия излъчи пет солидни автори, кандидати за Нобелова награда. Сред тях бяха и мои приятели. През 1998 г., големият португалски писател хуманист Жузе Сарамагу стана лауреат на Нобелова награда за литература. И заслужено, защото творческите му хоризонти се бяха разширили от сферите на битието до духовното величие на цивилизацията, до метафизичните въпроси и магическата реалност. А у нас от 40-те му книги бяха издадени вече романите “Възпоминание за манастира” (1982) и “Всичките имена” (1997), в печата - откъси от “Каменният сал”, (1998).
   За извисяването на културата на Португалия и разпространението є по света допринесоха различни инициативи - пътуването на техни творци из света, публикуването им, организирането на срещи, форуми, на дни на културата в различни градове в страната и в чужбина, включително и в България, създаването на Международния парламент на писателите и т. н. Една важна инициатива бе “Лисабон - европейска столица на културата, 1994”. Пищно богатство!
   И така Лисабон омайва с многобройните си замъци, примерно “Кащелу Сау Жорж”, църкви - “златната” “Сау Рок”, “Мадре де Деуш”, “Игрежа де Граса”, “Сау Домингу”, Националния пантеон със саркофазите на Вашку да Гама, Камойнш, старинни сгради в архитектурен стил “мануелину” (назован на името на крал Мануел I), фина готика с преплетена морска флора и фауна, корабни фигури, повлияни от великите географски открития. В този стил е изграден манастирът “Душ Жеронимуш”, намираме го и в други градове - Куимбра.
   Лисабон впечатлява с многобройните си паметници, като Кулата Белем - емблемата на Португалия, както Айфеловата кула за Франция, Паметника на откритията, тези, посветени на различни крале - основатели и възстановители на града. Интересни забележителности има във всеки един град. Възхищавахме се в Синтра на красивите вили; в градчето Мафра на Манастира, на Палата и голямата библиотека с 36 хиляди тома манускрипти и печатни книги от XV в., всичките изградени от крал Жуау II; в университетския град уимбра на тамошната библиотека; на град Порто на север, толкова напомнящ Търново.
   На юг в провинция Алентежу, в град Бежа ни галеха очите бели къщи като птици, в арабски стил (нали Португалия също е била под чуждо владичество - арабско). Не е възможно да се опише всичко, което видях в тази прекрасна страна...
   И как да не се впуснеш в духовните му дълбини, за да извлечеш чрез пътуването в литературата онова златно руно, блясъка, който достойно ги нарежда на подобаващо място в световната цивилизация.
горе