архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
СВЯТ стр.37, бр.6, година XI, 2004г.
ТЕКЕ И МЕГИСТИ ДВАТА СЪРПА ОТ ЕДНА ЛУНА
Цветанка Еленкова
Стенопис от църквата “Св. Николай” в гр. Мира с осемлъчния кръст в купола
   Hа полуостров Теке с площ от 8951 кв. км, между заливите на Анталиа и Фетие се е простирала древната земя на ликийците. В източната крайбрежна ивица, опъната като тетива на лък, се намира живописното градче Каш. А по диагонал с просто око (или лодка) се стига до най-малкия и отдалечен източен остров на Гърция, от групата на Додеканезите, известен като Кастелорисо, или още - Мегисти. Викат му така и до днес местните жители, защото макар и невзрачен в сравнение с неговия събрат Родос, той е най-големият от цяла група отронени, около 10, които го обкръжават. Погледнат от Каш, Мегисти прилича на дъгата на лък, въобще на дъга, на полумесец. А ако се изкачиш на високо, и обхванеш цялата гледка от Амфитеатъра на Каш - единственият, обърнат с лице към морето, ще осъзнаеш, че земята, макар и принадлежаща на различни държави, винаги гледа една към друга с един копнеж да се събере, с една усмивка, с една устременост. Полумесецът на Мегисти е сякаш отрязан от полуостров Теке. Двете земи са като два сърпа от една луна.
   Голяма част от историческите датировки и други данни за забележителностите на Каш и околностите се отнасят към числото 4 или неговите производни. Ето няколко: от IV в. пр. Хр. датират уникалните скални гробници на древните ликийци, II в. пр. Хр. е изграден Амфитеатърът с емблематичните 4000 места, през IV в. Свети Николай е бил архиепископ в гр. Мира, сега известен като Демре или Кале, който отстои на 40 км от Каш. Най-известната ликийска гробница, намираща се на най-търговската улица на града, вдигната от монолитен скален блок с 4 лъвски глави във всеки ъгъл, все още пази тайната на своите 8 неразгадани изречения от древноликийски. Позната е като Гробницата на Царя и, разбира се, се свързва със смъртта или по-скоро с пътя към отвъдното на един от най-великите ликийски владетели. Не по метода на дедукцията, но по-скоро по един чисто метафоричен, бих обобщила, че наличието на толкова много четни числа, които се делят поравно, говори отново за равновесието, хармонията и привличането на частите в едно цяло, съществуването им в едно, дори когато са разделени - както двете уравновесени блюда на везна. Може би забравих да спомена и за 4 фриза, които очертават контурите на отвора на всяка ликийска гробница - 4 врати към другия свят, през които трябва да преминеш. При някои отвор въобще не съществува, те напомнят по-скоро вградени арки подобно на тези от средновековните християнски храмове. Всъщност, числото 4 е цифровото изображение на кръста. А Мегисти и Теке могат да бъдат и двете летви на един кръст, огънат от влагата и дъждовете.
   Най-запомнящото се от посещението на старините в Турция е тяхната автентичност, недокоснати и до днес от човешка ръка, докоснати единствено от ръката на времето. Между стъпаловидните редове на амфитеатрите в Мира, в Каш - избуяла трева, пожълтяла от сезона, която образува естествени меки седалки като тези в съвременните театри. Църквата на Св. Николай в Мира, разрушавана от земетресения и набези на няколко пъти и вдигната за последно през 1042 г. (!), със своите избледнели, но запазени на места фрески въздейства още по-силно, чрез това усещане за пост не само във формите, но и в цветовете. Макар Министерството на културата на Турция да работи върху проект по тяхната реставрация, аз лично ги предпочитам такива, каквито все още са. Изпити от времето. Дори и паметниците, мисля си, се смаляват, изтляват, макар и да не са одушевени като телата ни. А кой знае!
   Свети Николай е роден в Патара около 300 г., служил е в Мира и умира през 345 г., където в негова чест хората построяват църква и погребват тленните му останки в каменен саркофаг, който и до днес се намира там. Мощите на светеца пък са пренесени в гр. Бари, Италия, по време на един от набезите на кръстоносците през 1087 г. Фигурата на светеца, изваяна по традиция върху капака с всичките дипли на тогата, на ръкавите, на косите, напомня ангел в полет. Лицето не се вижда, останали са само крилете - другото му, духовното тяло. В същата църква се намира и най-голямата колекция от кръстове върху каменни плочи, от кръстове върху стените и в куполите, които някога съм виждала. Кръстове-котви (кръстът на Св. Николай), кръстове-пики, кръстове с осем лъча като слънце (казват, че те били предшествениците на малтийския), кръстове-детелини, кръстове-цветчета, всякакви кръстове. Сетне започваш да ги откриваш навсякъде около себе си - в пейзажа, в интериора и екстериора на къщите, в декоративните мотиви на традиционните занаяти. Другото усещане за присъствие, което те съпътства през цялото време, е окото. Но това не е само окото на Фатма, което можеш да видиш върху всеки сувенир по сергии, но и окото, естествено образувано вдясно върху скалите на Ликийския некропол, и окото, което за първи път съзрях, изрисувано над вратата на църквата “Св. онстантин и Елена” в Мегисти. Може би не е случайно, че на път от Родос за Мегисти, откъдето трябваше да вземем корабче, за да продължим маршрута си до Турция, говорихме за очите на Христос. Според повечето византийски източници, а и от писмата на отците, на първите патриарси, се разбира, че Спасителят е имал сини очи. Друг факт, може би малко известен на днешните хора, е защо името на Св. Николай се свързва с нашия Дядо Коледа, със западната традиция на Санта Клаус. И защо подаръците винаги идват при нас от прозореца или през комина.
   Св. Николай бил син на богат търговец на жито от Патара. След смъртта на баща си той решил да раздаде цялото богатство на бедните. По това време в неговия град живяло семейство с двете си красиви и добродетелни дъщери, но понеже били много бедни, не можели да съберат зестра за годежа им. Св. Николай искал да им помогне, но така че да не ги притесни. Една нощ, докато по-голямото момиче спало, той прехвърлил през открехнатия прозорец на стаята й торба със злато. След време решил да стори същото и с по-малката сестра, но тъй като прозорецът бил затворен, той спуснал торбата през комина. Оттогава неговото име се свързва с подаръците, които си раздаваме всяка година на Рождество - символ на благодатта и християнския дух.
Пристанището на Мегисти

   Всъщност в тази земя, смесица на толкова култури, християнството е може би единственото, което не е било попито от местните жители, което не е пропило в традицията им и начина на живот. И може би наличието на дисбаланс между две религии, съществуващи успоредно - едната от реалността, другата - част от миналото, но без допирни точки, е единственият, който се чувства тук. Пищността, обратна на смирението, е навсякъде - в пъстрите шарки на килимите и вазите, в изобилието от миризми и подправки, в многото сладости и деликатеси на турската кухня. Сведени до една изтънченост, която иначе е наслада за сетивата. Наслада, но не радост в християнския смисъл на думата. Разточителни са и огласянията от джамиите - 5 пъти в денонощието, и времето, което хората прекарват, седнали пред магазинчетата си с разнообразни сувенири от византийско и турско, времето, което за тях сякаш е спряло. Влизаш, посрещат те с ябълков чай - задължително сервиран в малка ракиена стъклена чашка, и не те пускат да си тръгнеш, докато не научат нещо за теб, докато не си вземеш нещо. В традицията на мюсюлманите да получаваш не е по-маловажно от това да даваш. Да получаваш дори в детайлите - най-вече във вкуса. Вкусът от живота, към живота, в живота. Което се отразява и в приготовлението на ястията им - не толкова подправките, както при индийците, или издокарването, както при китайците, но живецът, живецът на храната е важен - вкусът, който никога не е за сметка на едно или друго нещо. Вкусът, усетът, превърнати в изкуство. От всички сетива те са най-почитаните.
   Иначе Каш по нищо не се различава от всеки туристически град по света - дискотеки, младежи, облечени в джинси, хотели в различни цветове. Залепени един за друг, които растат повече във височина, отколкото на ширина. За да се пести място, може би. А може би заради онова устремено извисяване, което се забелязва и в архитектурата на джамиите. В техния остър завършек, но и куполна част, те сякаш са съчетали елементи и от католическите, и от православните храмове. С изключение на полумесеца, разбира се, обърнат с лице към небето. Като рога на бик, като подложена длан.
   Полумесец, който не е нито в своята първа или последна четвърт - обърнат по посоките на света като летвите на кръста, нито е пълнолуние, или новолуние - кръгът, очертан около тези летви, съвършенството на Бога, нито към земята е обърнат - откъдето трябва да преминем. Но право към Небето. С едно очакване. Като датата 7 октомври, която бе посрещната с фойерверки заради зелената светлина, дадена от Европейския съюз на Турция за едно бъдещо присъединяване.
   От фойерверките през бурното море на съмване се завръщам в смълчания Мегисти, със също така долепени една до друга къщи, но на не повече от два етажа, със същите правоъгълни прозорци, но само с един фриз, с малките си лодки, толкова малки, че стават на саксии, със скромното пристанище, на което завет пази един от миниатюрните съседни острови, пристанище колкото един тротоар, който дели къщите от морето. И една по-силна вълна близва върха на обувките ти. Мегисти с летище не по-голямо от стая за гости и писта не по-дълга от коридор, който води към тази стая. Мегисти с не повече от стотина къщи. Мегисти с 23 църкви, всичките почти на името на “Св. Георги”. Мегисти - едно градче, разделено на две от замъка “Кастело Росо” като сърце с две предкардия. Росо, защото тук е неговия корен, Росо, защото е червен - като пръстта наоколо. Като сърцето на астелорисо, което никога не престава да бие.
   Бях виждала как спасяват животинки, или хора от смърт, но тук за първи път видях как спасяват лодка. Наполовина потънала, наполовина във водата, група мъже, наобиколили я с лица като тези на византийските икони, и един кран, който я изтегля. Лодката скърца, не се дава. Не да си отиде, но да се върне. В далечината две платна се белеят. Душата й, която вече се бе отделила.
   Големият Кастелорисо - най-малкият от Додеканезите, със стотина души, където хората се борят за всяка изгубена душа.
горе