 |
|
| ОБЩЕСТВО |
стр.25, бр.6, година X, 2003г. |
|
|
Проф. Владко Мурдаров
носител на Почетния кръст за наука и изкуство
на Република Австрия |
|
През февруари тази година бях поканен от авторитетния австрийски Институт за дунавското пространство и Централна Европа на юбилейните му тържества във Виена по случай 50 години от създаването му. Идеята на организаторите беше да съберат на едно място различни хора от нашия регион, които по различно време, за различен срок, са живели в Австрия, за да завършат тук образованието си. Всеки от нас трябваше да разкаже с какво се занимава в момента, но преди всичко да посочи как образованието му, а и изобщо неговият престой в Република Австрия са повлияли при по-нататъшното му развитие.
Когато завърших своите думи, журналистът, водещ нашия разговор, обобщи само, че те са му прозвучали като обяснение в любов към Виена. Човекът сигурно беше прав, защото голяма част от моя живот е свързана с този град и е съвършено естествено да говоря за него емоционално, дори и понякога с повече патос, отколкото допуска представата за мене като изследовател.
Всъщност и аз тази година имам своя юбилей. Защото точно преди трийсет години за пръв път стъпих във Виена. Известният български поет Атанас Далчев беше получил голямата награда “Готфрид фон Хердер”, която има изискването към наградения да посочи млад човек, който да учи една година във Виенския университет. След препоръката на моите учители проф. Любомир Андрейчин и проф. Петър Динеков той се беше спрял на мене. Така в най-хубавата си възраст, току-що завършил своето висше образование, аз се озовах в австрийската столица, за да започна да работя по дисертацията си в университетския Институт за славистика.
Виена от онези години за мен означава обаче не само страхотната сграда на университета на Ринга, която, както всички други сгради по този булевард, е създадена, за да те респектира, не само уютният Институт по славистика с неговата богата история, не само Националната библиотека с хилядите томове, любезните служители и светещите лампи до късно вечер, не само шумните студентски общежития, събрали хора от Европа, Азия и Америка. Тя беше и Музеят за история на изкуството, в който ходехме всяка събота, за да се възхищаваме на картините на Брьогел, и галерията за правостоящи на Щаатсопер, откъдето гледахме “Пръстенът на нибелунгите” в постановка на Херберт фон Караян, и сградата на кметството, грееща празнично в навечерието на Коледа. Виена беше и уличката с къщата на Зигмунд Фройд, по която минавахме с юношеско любопитство, и къщичките в Гринцинг с букет борови клонки над входа, където сервираха бяло младо вино и човек бързо се сприятеляваше с онзи, който седи на масата му, и препълненото кафене “Хавелка”, където прекарвахме цели вечери в спорове, и късата улица “Волцайле” в центъра, която ме мамеше с десетките си книжарници.
Виена от онова време означава за мен, разбира се, моите предани професори със загрижеността им да успея да напиша дисертацията си за ограниченото време, с което разполагах, да се явя на задължителните строги изпити и да кажа накрая в аулата, че се заклевам да пазя честта на университета като доктор по философия. Виена бяха и многото ми приятели от различни страни, дошли тук да учат в авторитетните австрийски учебни заведения и медицина, и право, и психология, и история, и антропология, и изобразително изкуство, и дори славянска филология.
Говоря за града, а не за виенчаните, защото те са твърде особени хора. Радват се на туриста, може да го придружат дори до къщата на Моцарт или до паметника на Бетовен, които търси, но инак доста трудно допускат чужденеца до себе си. Когато това стане обаче, когато се отвори вратата на едно виенско семейство, тогава всичко се променя. И изведнъж попадаш в онази среда, където не само на бялата колосана покривка следобед се пие меланжът и се яде ябълковият щрудел с ванилиев сос, а невероятно се уважава културата и науката. Където присъствието на “господин доктора” или “господин професора” винаги респектира и всяка дума, казана от човека с титла, се приема с нескрито уважение.
По-късно имах възможността да се върна във Виена вече като преподавател в същия институт, където бях учил, за да обучавам младите австрийци и всякакви славяни, пристигнали в този град, на родния си език, да спрягаме заедно българските глаголи, да четем заедно българска литература, да превеждаме български стихове.
В съзнанието ми Виена от този период вече е по-различна. Вярно, някои неща в нея вече се бяха променили вече го имаше метрото, Кертнерщрасе се беше превърнала в пешеходна зона с дървета и пейки и по нея бяха плъзнали като днес японците с фотоапаратите, а американците отдалеч изхлипваха от възторг, когато виждаха за пръв път катедралата “Св. Стефан”. Градът за мене от това време означава преди всичко будните лица на студентите ми, безбройните им въпроси на чаша бира или вино в кафенето “Грийнщадл”, желанието им действително да бъдем приятели, защото така всичко, което им разказвах, им ставаше много по-близко. Онази Виена в паметта ми обаче означава и уважението към по-възрастните хора, които често след пенсионирането си също пожелават да продължат да учат и дори да напишат дисертация в област, която ги е привличала през целия им живот.
Третият период от връзката ми с Виена лежи по-близо във времето, когато поех да представям българската култура в австрийската столица в един от изключително ценните й архитектурни паметници Домът “Витгенщайн”, където е нашето културно средище.
Виена вече за мен бе преди всичко по-висшите и по-низшите служители в различните министерства, служби, управления, с които бях непрекъснато в контакт, които бяха винаги готови да помогнат, ако им покажеш, че уважаваш традицията им, че онова, което правиш, всъщност допълнително обогатява изключително интензивния културен живот в града. Оттам идваше и споделеното желание нова България да бъде по-плътно представена във виенския афиш дори и по време на пролетните фестивали, организирани от всеки виенски район. Едновременно с това тази Виена беше за мене дори и възрастната жена от отсрещната сграда, която следеше от прозореца си дали някой няма да прескочи оградата на българския дом, винаги готова да звънне по телефона при появата на нов, непознат човек отпред. Разбира се, Виена означаваше и всички мои сънародници, пристигнали тук в последното десетилетие на ХХ в., за да си опитат късмета, макар в повечето случаи авантюрата им да завършва с разочарование. Виена бяха и блесналите очи на всички пристигнали български актьори, художници, музиканти, писатели, с които за пореден път обикалях дворците “Шьонбрун” и “Белведере”, разхождах се из “Хофбург” или оглеждах сградите на Хундартвасер. Заедно с тях дори се опитвахме да се състезаваме с уличните музиканти и артисти в самия център на големия град, за да привлечем публика за българското представление.
Виена има и още един образ за мене, защото престоят ми тук отдавна ме подтикна да потъна в богатите архиви на този град и да подиря в тях следите от българското присъствие през последните два века - тук само в периода на късното ни Възраждане са отпечатани повече от 400 книги на български книжовници. Интересуваше ме обаче да видя как тъкмо в столицата на Австро-Унгарската империя в първите десетилетия на ХIХ в. откриват за науката моя роден език и народа, който го говори. Привличаше ме да събера имената на многото българи и българки, които още от края на същия век започват да учат и завършват Виенския университет, но се завръщат в родината си да строят нова България.
В последно време представата ми за Виена значително се разшири. Откакто преди осем години започнах да превеждам австрийска литература, вече виждам града и по друг начин. Поглеждам към него с очите на Артур Шницлер и Роберт Музил, с очите на Томас Бернхард и Петер Турини, Георг Табори, Волфганг Бауер и Вернер Шваб. Виждам столицата на Австро-Унгарската империя с плама на хората, които раждат европейския модернизъм, но и тревожния й лик след края на монархията. Виждам и съвременния град, но вече през погледа на онези, които постоянно живеят тук и по различни причини са изпълнени с твърде смесени чувства към него.
Независимо от всички чужди влияния, лично аз имам изградена в себе си много ясна представа за този град. В която е втъкано толкова много. С която е свързана и по-голямата част от моя собствен съзнателен живот. Заради това си мисля, че мога да говоря за моята Виена, и да припявам на виенчанина: “Виена, Виена, само ти ще бъдеш градът на моите мечти.” Защото, както бях писал някога, ароматът на този град е наистина особен и на мен лично той винаги ми действа вдъхновяващо и ме кара да сменя строгата обвивка на мислите си с чисто емоционалния разказ.
|
|
| горе |
|
|
|
|
