архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ДОСИЕ стр.15, бр.4, година X, 2003г.
ИТАЛИЯ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
Пламен Митев


Гарибалди
Мацини
   В историята на българо-италианските отношения епохата на Българското възраждане заема особено място, което до голяма степен се дължи на обстоятелството, че за продължителен период от време двата народа бяха изправени пред сходни изпитания - да постигнат националното си обединение и да възстановят политическата си независимост. И двата народа - единият на Апенините, другият на Балканите, трябваше да се преборят със силен противник, без да разчитат на помощ отвън, съобразявайки се при това със сложната плетеница от геополитически дадености и чужди интереси, които диктуваха съдбините на Стария континент през цялото деветнадесето столетие.
   За да се разбере характерът на българо-италианските отношения от онова време, е нужно да се открои обаче и още една немаловажна особеност. На прага на Новото време българите се намираха в позицията на “догонващи”. Прекарали твърде дълго под сянката на падишаха, те трябваше с ускорени темпове да наваксат вековната си изостаналост от динамично развиващия се християнски свят и отново да намерят своето място сред другите европейски народи. Преходът към модерното пазарно общество обаче се оказа мъчително бавен и труден и това неминуемо остави своя отпечатък върху взаимоотношенията на българите със съседните и с по-отдалечените народи.
   Лишени от елит, без самочувствие и опит, възрожденските българи трябваше да преодоляват множество задръжки и комплекси, докато налучкат верния път към Европа и докато започнат да се отърсват от онова, което ги свързваше с Ориента. Първите стъпки в тази посока бяха плахи и несигурни, но с времето възможностите за контакт с околния на Османската империя свят се разширяваха, а стопанските, социалните и културно-политическите връзки с големите християнски държави осезаемо се активизираха. През ХIХ в. великите сили все по-пряко и все по-многостранно се ангажираха и с решаването на прословутия Източен въпрос, което даде допълнителен тласък за взаимното опознаване между балканските и европейските народи. В контекста на тази именно историческа и цивилизационна конюнктура пред българо-италианските отношения се създадоха нови и реални предпоставки за по-нататъшното им развитие.
   През периода на Ранното българско възраждане (ХVIII - първата четвърт на ХIХ в.) контактите между българи и италианци имаха все още спорадичен характер. Взаимният интерес в общи линии се ограничаваше до две сфери: католическата вяра и посредническата търговия, като и в двете сфери по-активна бе италианската страна, а на българите бе отредена ролята на “пасивни реципиенти на чуждото влияние”. Всъщност кръстът и златният венециански дукат символизираха италианското присъствие в българските земи още през ранните столетия на османското господство. За възрожденските българи обаче пратениците на Римокатолическата църква и стоките на лукса, идващи от различни италиански градове (най-вече Венеция, Аскона, Генуа, Флоренция), се превръщаха в една от малкото, но сигурни връзки със света и с духа на просвещенското време. Чрез мисионерите и търговците българите от ХVIII и началото на ХIХ в. имаха възможност да се докоснат до големите открития на модерната европейска цивилизация. Чрез тях и покрай тях те преоткриваха ценностите на Ренесанса и възприемаха постиженията на Просвещението.
   Показателна в това отношение бе ролята на мисионерите от различни италиански ордени. Близо две столетия наред те усилено работеха под ръководството на Светата конгрегация в Рим за укрепване позициите на католицизма в балканските владения на Високата порта. И въпреки че не постигнаха кой знай какви резултати по линия на прозелитизма сред местното население, те системно полагаха грижи за формиране на добре образован елит сред българите-католици, като осигуряваха добри възможности на десетки младежи да се изучат в най-реномираните италиански училища от онова време. Завръщайки се впоследствие в родината или установявайки се в съседни на Турция страни, възпитаниците на тези италиански училища изиграха важна роля за духовната пробуда на българския народ и дадоха осезаем тласък на възрожденските процеси в различни области на културното и политическото развитие на тогавашното българско общество. Емблематични в това отношение бяха изявите на Кръстьо Пейкич, Яков Пеячевич, Франьо Пеячевич и други видни представители на българските католически общности от ХVIII и началото на ХIХ в. Все в тази посока би трябвало да се споменат имената и на някои православни българи като Партений Павлович например, който, макар и за кратко (около 1716 - 1717 г.), посети Венеция, Болоня, Флоренция, Падуа, Рим и Неапол и под влияние на видяното и чутото изцяло посвети живота си на идеята за духовна и политическа еманципация на своя народ.
   През първата половина на ХIХ в. интересът на българите към историята, културата и политическия живот на италианския народ видимо нарасна и белезите за това можеха да се доловят във все повече области от стопанското, социалното и духовното развитие на тогавашното възрожденско общество. Търговските контакти и деловите отношения между прохождащата българска буржоазия и големите италиански градове се разшириха. Отделни фабриканти и манифактуристи успешно се ползваха от услугите на италиански съдружници и консултанти. Габровското копринарство например дължеше своя просперитет на 20-тина италиански работнички, които бяха наети от местните собственици на пещи за точене на коприна, докато габровските жени се квалифицираха достатъчно.1 Подобна бе ситуацията и в Търново, където освен че бяха наети около 40 италианки, фирмата на Дойно Викенти от Бергамо откри в града свое самостоятелно предприятие.2 През 50-те и 60-те години на века, италианци по българските земи можеха да се срещнат освен като търговци и производители, и като лекари, пътни строители, като специалисти, подпомагащи изграждането на телеграфопощенските станции и жп линиите и т. н. Наличните данни показват, че в годините след Кримската война 48 италианци бяха тясно свързали своята съдба с българските земи и според силите и възможностите си пряко подпомагаха модернизирането на българското стопанство.
   По това време чувствително се разшириха и контактите по линия на просветното дело. Още в началото на столетието синовете и родствениците на някои от по-заможните възрожденци продължиха образованието си в различни италиански училища, като особено популярни бяха университетите в Пиза, Рим, Флоренция, Сиена, Неапол. Сред възпитаниците на тези университети се открояваха имената на такива личности като Стоян Чомаков, Никола Пиколо, Иван Селимински, Христо Велков, Христо Златев, Иван Найденович, Никола Мутев, Александър Куртевич, Димитър Добрович, Андрей Парушев. Повечето от тях завършиха медицина или фармация, но имаше и художници, музиканти, философи, прависти, литератори. Разбира се, броят на получилите до Освобождението ни средното и висшето си образование в Италия не бе внушителен - само 35 души, което правеше малко под 1% от образованите по онова време българи3, но сравнявайки значението на отделните европейски страни за формирането на интелектуалния елит на българското възрожденско общество, лесно бихме могли да установим, че италианските университети, гимназии и семинарии изпреварваха такива водещи в областта на модерната светска просвета страни като Швейцария, Англия, Белгия, Холандия, Унгария, САЩ.
   През 50-те и 60-те години на ХIХ в. бяха направени и първите сполучливи опити за превеждане и издаване на български език на италианска художествена и учебникарска книжнина. Жив интерес сред четящата аудитория предизвикаха например отпечатаната през 1853 г. в Цариград “Памела уженена” (комедия на Карло Голдони), преведена от италиански от Ирина Георгиева Екзарх; “Беатриче ченчи или неповинно заклата мома” (повест на Франческо Гвераци), преведена от Димитър Блъсков и издадена в Шумен през 1867 г.; “Блъгарско-италиянска граматика за българите” от Андреа Пастори, отпечатана през 1862 г. в Пловдив, и др.
   Все по-често и по-осезаемо италианската тема присъстваше и по страниците на възрожденския периодичен печат. За един период от около 20-тина години в най-популярните български вестници, издавани в Цариград, Русе, Белград и Влашко, бяха поместени десетки обзорни статии и съобщения, посветени на Италия, като в поддържаната от всички възрожденски вестникари рубрика “Политически преглед” любознателните читатели редовно можеха да открият сведения за най-новите политически и културни събития в живота на тогавашното италианско общество. Само за Джузепе Мацини и Джузепе Гарибалди бяха отпечатани 147 материала, като смъртта на Мацини беше отбелязана дори и от официоза на Дунавския вилает - в. “Дунав”4. С имената на Гарибалди и Мацини прочее - две от най-дейните фигури сред строителите на нова Италия, бяха свързани и най-ярките прояви на динамично развиващите се българо-италиански контакти до Освобождението. Популярността на Джузепе Гарибалди сред българите се дължеше на много фактори, но особено заразителен за бунтарски настроената младеж бе неговият пример как трябва да се води борбата срещу чуждия потисник. По-изявените емигрантски дейци като Георги Раковски и Любен Каравелов използваха всяка удала им се възможност, за да запознаят своите сънародници с революционните походи на Гарибалди и убедено доказваха, че избраната от италианските републиканци тактика е единственият спасителен път за освобождението и на България. Десетките нашенски доброволци, които на различни етапи от освободителната борба на италианския народ се включваха в командваните от Гарибалди революционни отряди, също допринесоха за популяризирането на неговия опит и дело.
   Показателни за силното влияние на италианския пример върху революционно настроената българска емиграция бяха събитията, свързани с организирането на най-голямата и най-добре подготвена българска чета - тази на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Когато двамата войводи се прехвърлиха начело на 128 доброволци от съседна Румъния, за да вдигнат християнското население на юг от р. Дунав на всеобщо въстание срещу Високата порта, сред българи и турци веднага тръгна мълвата, че четата се ръководи от “три мистериозни лица”, едното от които е италианец и че на сръбска територия чакат около 12 000 въстаници, готови всеки момент да тръгнат към Балкана под ръководството на чужденци, между които има и италианци5. Интересно е да се отбележи, че сред участниците в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа действително имаше двама гарибалдийци - Коста Евтимов от Габрово и Спиро Джеров от Битоля. Но “италианската връзка” на четническата акция от лятото на 1868 г. се подхранваше и от обстоятелството, че кокардите на някои от заловените четници бяха оцветени като италианския трикольор - в бяло, червено и зелено6. А опасенията, че в организацията на четата бяха замесени и италианци, стигнаха дотам, че властите в Русе възложиха на местната полиция да следи всяка стъпка на италианския консул в града и “усърдно” да контролира неговите срещи и разговори.
   Не по-малко влияние върху развитието на освободителните борби на българския народ оказаха и контактите на емигрантските кръгове във Влашко с Джузепе Мацини. Непосредствено след разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа по-революционно настроените дейци в Букурещ създадоха по примера на Мацини политическа формация под името “Млада България”, която стана инициатор за осъществяване на пряк контакт с лидерите на сродни организации в Средна и Западна Европа. В изпълнение на този замисъл през пролетта на 1869 г. “Млада България” подготви изпращането на специална българска делегация до Женева и Лондон. За пратеници бяха определени Теофан Райнов, участвал в похода на Гарибалди през 1862 г., и Райчо Гръблев от Плоещ. По-късно към тях се присъедини и Марко Балабанов, който трябваше да служи като преводач по време на разговорите с Мацини.
   Теофан Райнов и Райчо Гръблев тръгнаха от Букурещ през май 1869 г. и на 3(15) юни пристигнаха в Женева7. За съжаление оскъдният материал, с който разполага българската историопис, не позволява да се разкрият всички детайли около срещата на представителите на “Млада България” с Джузепе Мацини. Не е достатъчно ясно дори, дали тази среща се е състояла в Женева или в Лондон. Но едно е сигурно. Разговорите на Теофан Райнов, Райчо Гръблев и Марко Балабанов с идеолога и организатора на “Млада Европа” изиграха изключително важна роля за по-нататъшната еволюция в политическото мислене и поведение на цялата българска емиграция8.
   Според запазените спомени на Райнов и Балабанов Мацини не само подкрепил усилията на българския народ за отхвърляне на чуждото политическо господство, но и дал на пратениците на “Млада България” ценни практически съвети какво и как да се направи за по-бързото и успешно постигане на така лелеяната от младите българи свобода. Особено полезни за разколебаната и разцепена на взаимно съперничещи си идейни групировки емиграция се оказаха напътствията на Мацини за изграждането на стройна нелегална структура, която да се заеме с подготовката на бъдещата българска революция. Указанията на пламенния италиански републиканец бяха толкова подробни, че засягаха дори и такива въпроси като качествата на кадрите, които трябва да поемат цялостното ръководство на революционната организация, евентуалните съюзници на българите в борбата срещу Високата порта, използването на шифър и тайнопис и други.
   Във връзка с изпращането на българската делегация в Женева, излизащият в Букурещ вестник “Народност” (считан за орган на т. нар. млади) отпечата в началото на 1869 г. поредица от статии и материали, в които подробно се разясняваха революционно-демократичните и републиканските възгледи на Мацини. По-късно тази линия беше продължена и от в. “Свобода”, като особено отчетливо мацинистките идеи се отразиха върху дейността на сформирания през есента на 1869 г. БРЦК и върху вътрешната комитетска организация, създадена от Васил Левски през 1870 - 1871 г. Постепенно тези идеи печелеха все повече привърженици сред емиграцията и във вътрешността на страната и с времето, благодарение най-вече на Любен Каравелов и Васил Левски, общочовешките идеали, формулирани от Мацини - за “народна свобода” и “демократска република”, за обединение на европейските народи в “свещен съюз”, се възприеха като основен мотив в идейната платформа на българската национално-освободителна революция.

горе