архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
Витрина BG стр.57, бр.4, година X, 2003г.
СРЕЩАТА НА СТЕФАН ГЕЧЕВ С НАРОДНИЯ ТЕАТЪР "ИВАН ВАЗОВ"
"Както човек, така и обществото има своя сянка, и тази сянка трябва да се знае, за да не смущава и обърква движението."
"избери си живот, за да живееш."
Антония Каракостова


   До ноември 1991 г. нямах честта лично да познавам Стефан Гечев. С него ме запозна Антоанета Войникова. Тя беше тогава главен драматург на Народния театър и във връзка с работата ми върху пиеса му “Убийци” ме заведе в неговия добър и щедър дом. Антоанета Войникова и Стефан Гечев се познаваха отдавна, бяха приятели. Тя му обясни защо се е наложила смяна в драматурзите на постановката на “Убийци” и ни остави да си вършим работата. Почти нищо не свършихме при тази наша първа среща, защото човекът се оказа голям присмехулник, който държеше да знае невероятни неща, преди да започне да прави каквото и да е. Сега си давам сметка, че това е било някакво своеобразно тестуване, но разговорът беше лек и радостен. Заехме се с нещата, заради които се бях озовала там, след почти три часа, докато “ошетахме историята на Народния театър и на Българското възраждане”, според фразата на Стефан Гечев. Стефан Гечев притежаваше талант да общува, да предразполага към контакт, да се радва на неподозирани неща в хода на разговора. Притежаваше бърз рефлекс за отшлифоване на фразата, стремителна, често палава и объркваща понякога логика, понеже алогизмите и парадоксите на мисълта бяха нейна съставна част. Ерудит, полиглот, той се чувстваше като у дома си в невероятните и тъмни части от европейската история, с което не парадираше, а си играеше, за да обясни или по индиректен начин да премълчи обяснението.

   Стефан Гечев обичаше с усмивка да взривява буквално установените представи и подредени исторически познания на своите събеседници от театъра. Забавляваше се със смайването ни, когато казваше, че Европейският ренесанс и Славянското възраждане са много различни процеси. Ако Европейският ренесанс е свързан с разгръщането на индивидуализма и опълчването на личността срещу догматиката на Средновековието, при славянството личността поема върху плещите си мисията да възкресява общността, за да може да се реализира. Докато Европа се е връщала и преоткривала езическата древност и плътската сетивност, по нашите земи античността никога не е изчезвала. Само паметта за нея се е свивала. Аристотел е изучаван и канонизиран и в средните векове. Източното православие и специално Магнаурската школа е познавала античните историци и класиката на Елада. Изводът, до който стигаше Стефан Гечев, се свързваше с предположението му, че Славянският ренесанс трябва да започва летоброенето си от момента, когато Кирил и Методий са отстоявали в Рим равнопоставеността на славянския език като четвърти и с това са нарушили една от най-каноничните - езиковата норма за триезичието на богослужението. За Стефан Гечев то е истинската духовна революция на Стария континент, нещото, което гарантира славянското оцеляване и неговия ренесанс. Славянското възраждане и по-специално Българското възраждане е процес неравномерен, стопиран, потискан, но е процес, който е незавършен и предстои и като енергия, и като своя реализация. Това даваше на поета Стефан Гечев надеждата, че не сме обречени на изчезване като твърде стара цивилизация, а като млада и сравнително по чудо все още здрава нация, и че трябва да довършим това, което имаме да вършим.

   По време на работата ни над “Убийци” на нашите въпроси за мафиотските структури Стефан Гечев отговаряше, че както човек, така и обществото има своя сянка, че тази сянка трябва да се знае, за да не смущава и обърква движението. За по-голяма яснота той даде пример с... българската ръченица. Но ръченицата не когато е качена на сцената и концертно изпълнена, а ръченицата на мегдана в привечерните, предзалезни часове, когато кърската работа е привършена. Тогава, преди слънцето да залезе, сенките са най-големи и плътни и има един миг от залеза, когато светилото се е спуснало зад хоризонта. Тогава сенките изчезват и не успяват да се слеят с нощта. За Стефан Гечев ръченицата е не само надиграване между млади хора, между моми и момци. Тя е и стъпкване, сплашване, пъдене на сянката, а кърпата в ръката, която я върти, е заричане на слънцето пак да огрее, за да може човек да си върши работата и да хвърля сянка. Стефан Гечев виждаше обредното в танца, измъкваше неговия древен, скрит смисъл и се смееше, че играчите надали имат памет и осъзнават мистерията на ритуала, който интуитивно и по традиция извършват.

   Ако сме последователни в логиката, което е трудно, щом става дума за Стефан Гечев, театралната игра, която той строеше в “Убийци” като абстрактна реалност или съвременност, може би означава, че театърът извършва някаква своя магия, мистериално действо, за да сплаши, пропъди, стъпче сянката на обществото или поне да я отчита, да предупреждава за нея. “Функциите на театъра са многообразни, някои от тях ние даже не подозираме” - шеговито вметваше Стефан Гечев.
Стефан Гечев във френското посолство с посланик Тремо и Александър Фол след получаването на френския орден "Chevaleir de l'art et de litterature"


   В драматичната пролет на 1989 г. Младен Киселов, режисьор на Народния театър “Иван Вазов”, постави на сцената на Театър 199 “Процесът за изчезване тялото на Исус Назарянина, наречен Христос”. В този период не познавах лично Стефан Гечев. Бях водила с него само един телефонен разговор с цел консултация на ударенията в гръцките имена на “Борци” от Стратис Карас и знаех, че като дипломат е помогнал на театъра с материали от Полша за легендарната постановка с Апостол Карамитев “Краят на книга VI” от Йежи Брошкевич, режисьор Енчо Халачев. Текстът на “Процеса...” попадна в ръцете ми само за няколко часа, преди Младен Киселов, с когото сме състуденти и приятели, да започне работата в Театър 199. Впечатлението ми от него бе невероятно и много силно. Тогава той носеше малко по-друго заглавие, което си записах - “Истината за процеса по установяване на истината за изчезване тялото на Исус от Назарет, наричан от някои Христос”. Струва ми се, че това първо и оригинално заглавие ще бъде от полза за бъдещите творци, които ще посегнат към театралната му реализация. А че ще се посяга към него в бъдеще - по това спор просто не може да има. Вярвам, че тази пиеса на Стефан Гечев ще прониже времето напред.

   Заради прагматизма на театъра и навиците ни за ударни афиши със заглавието на спектакъла графичното изписване на името на пиесата се сви до “Процесът за изчезване тялото на Исус от Назарет”. Може би имаше и други причини. По-важното е, че вътре в спектакъла Младен Киселов запази тази двойственост на “истината” за “процеса по установяване на истината”. Най-голямото и заразително впечатление от постановката обаче беше режисьорският контрол на знанието и незнанието на всеки от участниците в процеса - било свидетели, било съдебен триумвират, било имперски наместник или прокуратор. Знанието се определяше за всички от простия факт, че времето на действието е преди Новия завет - още няма евангелия, още няма християнска религия. Героите са изправени пред нещо, което се е случило, но което още не знаят какво е, дали е така или не е така. Империята е разпнала човека, който е обещал да възкръсне в името на спасението на всеки човек. Съдът привиква свидетелите, за да установи какво се е случило и действа с инструментариума на римското право, едно от най-големите завоевания на цивилизацията - защитник, обвинител, съдия и пледоарии, в които трябва да се стигне до обективност. По законите на същото това римско право е разпънат Исус, а освободен Варава. Свидетелите са подбрани от Съдията. Те са трима и са готови да помогнат на съда, което съвсем не значи, че са готови да казват цялата истина, защото всеки от тях е застрашен. Те са в ситуация освен това да говорят за нещо, което не знаят какво точно е, или поне още няма отработените думи, за да обяснят какво е Исус. И тримата свидетели ще се придържат към голите факти, към нещата такива, каквито са ги видели и възприели, към малкото, което знаят и за което нямат обяснение. Преживяното от всеки от свидетелите е толкова силно, толкова обсебващо ги, че те въпреки желанието си проговарят за чудото. То още не е религия, още не е даже и вяра. То е някакво особено знание, почти на сетивно равнище. Всеки от тях вътре в себе си е разпнат между съмнение и предчувствие за истина, между догадки и незнание, между убеденост и неверие за изключителността на станалото. Даже най-вярващата и експулсивна Мария сред тях осъзнава собствените си мигове на неверие в простичкия факт, че е понесла миро да помаже човек, за когото знае, че ще възкръсне. Когато проговарят, а те намират думи, за да проговорят, то става в мига на желанието им да обяснят необяснимото, което е вътре в тях вече и е по-силно от тях. С други думи казано - те проговарят, защото при всеки има миг, когато се самоидентифицира с Христос, с болката му, с чудото, което е правил приживе, с чудото на възкресението му. Защитник и Обвинител следват отработената логика на пледоариите, на търсения и намерения алогизъм в показанията и това драматично забърква и без това обърканите хора, изправени пред съда на Империята. Империята търси своята истина. Тя се чувства застрашена от нещо, което е неуловимо, недоказуемо, което не е ясно така ли е или не и изобщо какво е, освен безспорния факт - разпънатият осъден и изчезналото му тяло.

   Империята се чувства застрашена от една човешка мечта - така е в пиесата на Стефан Гечев. Съдията има доблестта да облече в казуистика издадената присъда - реално отсъствие на истина. Това е опасно за Истината на Империята. Стефан Гечев проследяваше в пиесата си вътрешното взривяване на Империята, щом нейният триумвират, който не е имал пряк достъп приживе с Исус, само от фрагментарните, неясни, оспорими показания на свидетелите - Йосиф, Мария и Тома - е заразен със съмнението; вече носи, макар че не си признава, мечтата за божественото спасение на човека, вече мисли как прагматично да употреби казуса Исус в името на ненакърнимостта на имперското дело.

   Подмяната на знаците вътре в човека при Стефан Гечев имаше мистериална същност. Това бе основна тема на “Голготата на разбойника Варава”. Варава, спасен от разпятие, нищо незнаещ за Исус, тръгва да пита кой е този, който по логиката на случайността е разпънат вместо него. В хода на познанието, върху което стъпва пиесата, Варава се самоидентифицира с човека на кръста, а после с Юда Искариотски и открива близостта си и с двамата. Всеки носи в себе си неподозирани съставки, състои се от различни човеци и волята на случая е тази, която предизвиква раждането на различния, другия, вътрешен близнак. Човек е познаваем и непознаваем отвътре. При Стефан Гечев тази колкото закачлива, толкова и мистична игра подчертаваше жестокото внушение, че Варава, открил в себе си Спасителя, възпроизвежда и Юда Искариотски. Стефан Гечев наричаше “Голготата на разбойника Варава” - “делото на моя живот”. Той панически се боеше, че няма да му достигне житейското време, за да завърши пиесата, и бързаше, обсебен от работата си над нея. В прецизната є форма, в предновозаветната є тема, който може, ще усети и възкръсването на орфическото начало, на древното мистериално действо. Друга психология или психологизъм тук няма. Има обаче темата - да умееш да се примириш и да носиш много по-страшното разпятие на живия живот, насаме със себе си. Къде е изходът? Стефан Гечев се смееше и цитираше Библията: “Избери си живот, за да живееш.”

   Иска ми се за финал да цитирам пак Стефан Гечев, който си остава неразривно свързан с античността: “Трябва да сме благодарни на Прометей. Не, не за огъня. Огънят е голям дар за човечеството, но по-голям дар от огъня е милостта, която Прометей измолва от Зевс: човек да знае, че е смъртен, но да не знае деня и часа на своята смърт. Ето - това е велик дар Божи!”
горе