архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ТРАДИЦИИ стр.38, бр.4, година X, 2003г.
МИНОТАВЪРЪТ, ИЛИ РАЖДАНЕТО НА ХИБРИДА
Франсоаз Фронтизи-Дюкру


   Името му било Астерион, тоест Астерас (звезда), поради негов дядо, който според легендата бил смъртният съпруг на Европа и баща-осиновител на Минос. Въпреки това, останал в историята под името Минотавър (т. е. бикът на Минос), тъй като при все че не бил истинският му баща, този критски цар станал повод за неговото раждане. Влизайки в разпра с братята си - Сарпидон и Радамант - относно царската корона на Крит, Минос поискал от Посейдон да му изпрати знак: от морето да се появи животно, което, както обещал, щял да принесе в жертва в чест на бога. Но белият бик, който изплувал от вълните, бил толкова красив, че в крайна сметка Минос предпочел да го прибави към стадата си като животно за разплод. Тогава богът решил да го накаже по трагично-ироничен начин: Афродита разпалила изпепеляваща страст в сърцето на царица Пасифая към красивия бик, който, освен с хубост, Посейдон бил надарил и с неистов бяс. От съвкупяването на царицата с бика се родил хибрид с образ на чудовище.

   Пренебрегвайки изневярата на царицата, Минос бил смутен повече от странното раждане - макар че, може би не бил чак дотам изненадан, тъй като това не било първото бикообразно същество в семейството. Самият той бил син на Европа, която преобразеният на бик Зевс отвлякъл на Крит, за да я обладае в крайна сметка под една финикова палма. Там видели белия свят три здрави и добре сложени момчета. Европа водела произхода си от Епафос, син на Зевс и Йо, която била преобразена на крава. Следователно би могъл да се очаква някакъв генетичен атавизъм.

   Въпреки това, за разлика от неговите прадеди, външният вид на сина на Пасифая издавал двоякия му произход: той имал човешко тяло и глава и опашка на бик. Минотавърът бил изкуствено получено чудовище, продукт на необичайно чифтосване, осъществено благодарение на изкуствена техническа намеса. Пасифая се обърнала към дворцовия архитект Дедал. Затрогнат от еротичния є копнеж и примамен от експерименталния характер на предизвикателството, той се съгласил да є помогне. Изработил изкуствена крава от дърво, тапицирана с кожа и снабдена с колелца. Пасифая се скрила в търбуха на кравата и била обладана от бика насред ливадата.

   Бихме могли да сметнем фантазията на Дедал за извратена, а изобретателността му относно първия опит за изкуствено оплождане - същинска лудост. Също като утопиите, предсказани от Жул Верн, изобретението на Дедал се превърнало в реалност в средата на XX в. сред зелените пасбища на Нормандия. Наистина Центърът за изкуствено оплождане “L’aigle” използвал “механична крава”, описана в каталог на изложба като “рамка с кожена тапицерия във формата на крава”. Операторът на кравата, който седял във вътрешността є, събирал спермата с помощта на изкуствена утроба. В крайна сметка творението отбелязало голям успех, доказвайки, че биковете не остават равнодушни пред чара дори на една илюзорна крава.

   Представлявайки продукт на кръстосването между два несъвместими помежду им вида, Минотавърът е същество колкото естествено, толкова и противоестествено. Отличава се от останалите бикове, защото те са от различни породи, а той е уникален вид. За сливането на човек и бик, разбира се, в съотношение, различно от това на Минотавъра, свидетелстват обожествените реки: например Ахелоос бил бик с човешко лице. В украсата на доста коринтски и атически съдове Ахелоос влиза в едноборство с Минотавъра, може би в рамките на евентуални версии на тази кръстоска.

   Тъй като Минос и Тезей предхождат Троянската война, в качеството му на архонт на Атина Тезей е считан за родоначалник на демокрацията. Следствието от интервенцията на Дедал би могло да бъде разтълкувано като предупреждение срещу опасностите, произтичащи от контрола върху генетичния материал, като се вземе предвид, че конкретният хибрид е бил много по-чудовищен от съвкупността на неговите несхождащи сe части. Налице е едно свирепо човекоядно същество, което яде жива човешка плът. Всяка година той се наслаждавал на младите момчета и момичета, които Атина ежегодно трябвало да изпраща на Минос като репресия за смъртта на сина му Андрогеос - съвсем нормален младеж и привлекателен атлет.

   При все това поуката от тази история е много различна. Правейки раждането на хибрида възможно, Дедал изважда на дневна светлина латентния характер на тираничната власт на Минос, тъй като към характерните черти на тиранията се числели и поругаването, сексуалната разюзданост, скотството и антропофагията. Разбира се, ставало въпрос за атинския портрет на Минос, творение преди всичко от V в. пр. Хр. По-късно словото на трагичните поети, представящо хибрида като разрушителен звяр, твърдо порицава Минос за злодейските му и насилнически действия. Тоест става дума за виждане за него съвършено различно от това на справедлив цар и добър законодател, въздигнат до съдник в царството на Хадес. “Това доказва колко опасно е да си навлече човек враждебността на един град, родно място на красноречието и песента”, както отбелязва Плутарх. Авторът е съхранил основния аргумент от един псевдоплатонистки диалог със заглавие “Минос”, в който причина за тези клевети са копнежът на атиняните да си отмъстят след войната, обявена от Минос, и тежкият кръвен данък, наложен от последния. Ролята на Дедал в тази стратегия на унищожаването се отличава с двулично хитроумие. Един автор от миналия век вижда в лицето на Дедал таен агент в служба на атинските империалисти, само привидно изгнаник, намерил подслон в двора на Минос с цел да подкопае властта му. Архитектът постигнал целта си, като първоначално допринесъл за тератогенезата, а след това и за смъртта на Минотавъра, благодарение на помощта, която оказал на братовчед си Тезей, снабдявайки Ариадна със спасителната нишка. В крайна сметка след множество перипетии историята завършва с това, че той убива Минотавъра, като предизвиква по него смъртоносни изгаряния в гореща баня. Така е разказана тя от атинските поети от V в. пр. Хр., когато преразглеждат този трагически мит. Впрочем единственото останало са само техните заглавия. Древногръцките художници и скулптори не са се занимали с настоящата глава от мита, която, напротив, разпалила интереса на етруските творци. Етруската традиция се различава от гръцката, съгласно която Минос много по-късно, дори след смъртта на Дедал, нямал представа относно ролята на Дедал за зачеването на хибридното същество.

   Но нека се върнем в Кносос. Царят незабавно наредил на талантливия Дедал да се хване на работа, за да поправи удара, нанесен върху царската му репутация от това непристойно рождество, и да построи затвор, за да бъде заключено в него чудовището и да бъде скрито от хорските очи. Лабиринтът, който Дедал проектирал, бил толкова химеричен по своя замисъл и градеж, колкото и хибридът, който го обитавал. Той е определян като мястото, където който влезе, със сигурност се изгубва, като пространство без изход, където видимостта е ограничена, като пътека, откъдето никой не може да намери посоката, освен ако не е опитен водач. При все че става въпрос за плетеница от пътеки на открито, там цари непрогледен мрак, който предизвиква смут и пречи на влизащия в него да се ориентира. Метафорично и графично той изразява понятието за безизходица, непроходимост, главоблъсканица, ребус (aporia) - в старогръцкия смисъл на думата - както и неговото разрешаване, именно както невъзможния и въпреки това успешен съюз между бик и жена. Построен в сърцето на царството на Минос, лабиринтът, както и Минотавърът, бил създаден, за да уличи хаотичното скотство на тираничната власт. Въвеждането на бруталността в сърцето на една държава, която би трябвало да бъде правова и образец за справедливо законодателство, представлява отрицание на самата идея за цивилизация.

   Съвсем закономерно се поражда въпросът относно причините за това очерняне на един владетел, умрял преди векове, на един цар, когото Тукидид хвали заради мира, който установил в Средиземноморието с утвърждаването на първата морска империя. През V в. пр. Хр. Атина се намирала в апогея на славата си и градовете на Крит, отдадени на един среднен демократически консерватизъм, не представлявали никаква опасност за атинското господство.

   Трябва да подчертаем, че Минос, неговата съпруга-зоофилка и нейната чудовищна издънка се появяват на сцената на трагедията като дивеч, който ще бъде преследван от героя Тезей. Образът на тирана предлага впечатляваща противотежест на идеалния образ на добрия и демократичен владетел. Двузначността на Минос, който бил боговдъхновен и разумен законодател, а същевременно, макар и по-късно, разюздан и развратен монарх, представлява символа на традиционния тиранин, чието поведение се люшка между безчовечната жестокост и добродетелите на свръхчовека.

   Нека обърнем поглед към християнските тълкувания на лабиринта. Докато в някои катедрални храмове “Домът на Дедал” най-вече представлява подписът на архитекта, в други лабиринтът се превръща в символ на пътуването, което душите предприемат в търсене на тяхното спасение. В тези случаи в средата на подовото изображение чудовището бива заменено от самата Еклесия. Такъв пример представлява базиликата “Castellum Tingitanum” (El-Asnam, град, известен преди това като Orleansville), където нишката на Ариадна отвежда до йероглифния надпис SANCTA ECCLESIA, заемащ мястото, което обикновено съответства на Минотавъра (например в мозайката от Хипона). Това видоизменение ни напомня, че едно означаемо може да придобие различно значение в зависимост от неговия културен контекст. В епохата на класическа Атина, когато критските градове били принудени да следват преобладаващия възглед, лабиринтът означавал полето, където след последното изпитание Тезей се издига до висотата на победител, убивайки чудовището и отвеждайки със себе си дъщерята на враждебния цар, вследствие на което властта му е прекършена и тотално се сгромолясва. Митът за възкачването на Тезей на трона представлява част от по-широк архетипен митологичен корпус, който демократична Атина обработва за своите идеологически цели. В тази архаична среда Минотавърът се включва сред талисманите (виж анализа на Луи Жерне), осигуряващи царската корона на онзи, който ги е овладял.

   В «Житието на Тезей» Плутарх формулира рационалистично тълкуване на мита: лабиринтът бил затворът, в който Минос заключвал различни пленници, сред които и младежите и девойките, които атиняните били длъжни да изпращат. Там те изчаквали докато бъдат дадени като трофей на победителя в игрите, състояващи се в памет на сина на Минос на име Андрогеос, който бил коварно убит в Атина. Победителят, един от стратезите на Минос на име Таврос (бик), бил брутален мъж със скотско поведение и лоша слава, който малтретирал младите чужденци. Когато Тезей сложил край на подчинената позиция на Атина, критяните и самият Минос не скрили облекчението си. Съгласно историка Филофорос, който преписва Плутарх, този вариант ще отрази възгледите на критяните от V в. пр. Хр., носещи тежкия срам от миналото и опитващи се безуспешно - за съжаление поради липсата на поети - да лансират една различна истина, попадаща в течението на “ефимерното”, съгласно което корените на митовете се крият в една деформирана реалност, а героите и боговете се превръщат в простосмъртни, може би дори в смъртни обожествени от митологизиращия процес. В рамките на този прочит на мита Минотавърът бил безпощаден стратег на Крит.

   Все пак това тълкуване може лесно да бъде пренебрегнато, тъй като е по-добре човек да си представя чудовища, отколкото стратези, дори последните да са брутални кръволоци. Според Клод Леви-Строс конкретно хибридите въплъщават - и това е полезно - разликата между човека и животното, фундаментална отлика при дефинирането на цивилизацията. Парадоксалният съюз между тези два вида и тератоморфните му последствия отменят границите, отделящи цивилизоваността от дивачеството, и проявяват винаги дебнещата опасност от регрес. Ако границите между различните категории не биват зачитани, всичко може да се срине, бикът, който като жертвено животно играе важна роля във връзката между човека и боговете и който може да представлява храна за човека, да бъде насечен на парчета, да бъде раздаден и да бъде сготвен, съгласно закона, отстъпва мястото си на дракон с канибалистични наклонности, който поглъща суровата плът на бъдещите граждани.

   Както бе споменато, рожбата на Пасифая била уникално същество. При все това в гръцката иконография съществуват свидетелства за още един подобен хибрид, и то в тематична среда, съвършено различна от тази на Крит. Среща се върху рисуван съд с изображение на магьосницата Кирка сред някои от нейните жертви, които имат антропоморфно тяло и опашка. Един мъж е с опашка на бик, друг с вълча опашка; третата жертва има лъвска опашка, а последният - опашка на бик. Именно опашката е онази, която му придава вид на Минотавър. В “Одисея” разказът за приключенията на царя от Итака включва ограничен брой животни. Въпреки това художниците на вази имат по-голямо въображение и умножават видовете. Като прибавя към жертвите на Кирка мъж с бича глава, вероятно творецът е имал предвид критското чудовище, тъй като Пасифая била сестра на Кирка и дъщеря на Хелиос.

   Двете сестри избрали различни методи, за да създадат тези на външен вид подобни хибриди: едната използвала магическия жезъл, а другата естественото зачатие с техническа помощ. Въпреки че конкретните същества изглеждат външно хибридни, те нито имат едно и също място, нито еднакво значение. Синът на Пасифая е последователен спрямо външния си вид, наполовина човек и наполовина бик, истинска кръстоска между двата вида. Напротив, образът редом с Кирка всъщност изцяло е претърпял метаморфоза в бик. Хибридният резултат представлява начин за изобразяване на настъпилата метаморфоза. Изображенията върху атическите съдове подкрепят нашето тълкуване относно хибридния външен вид като алегория. Човекът-бик представлява метонимичен образ в случая с Кирка, метафоричен по отношение на Кносос - със семантично съдържание, различно от това, което личи.

   Епикурейците формулират убедително обяснение относно раждането на хибридните образи. Лукреций отбелязва: “Образът на кентавъра сигурно не произлиза от живота, тъй като никога не е съществувало живо същество от този вид.” Но, както видението се поражда от зрителното възприятие на подобия, които не са подвластни на външните обекти, така и образите на мисълта се надигат от още по-недоловими стимули, които вълнуват душата. Например достатъчно е човек да свърже част от човешкото тяло с конското, така че двете картини да се допълнят една друга, “тъй като умът е чувствителен и подвижността му е достойна за възхищение”.

   Дедал, aрхитектът, примитивният човек на изкуството, бил способен да придаде образ и плът на това фантастично сливане между жена и бик. Римското изкуство се задоволило с изобразяването на самото конструиране на творението. Често пъти Ерос е изобразен да присъства, да помага на Дедал в неговото дело. В долния ляв ъгъл на мозаичното изображение от Зевгма, в началото на композицията и на разказа върху мозайката може да бъде различено седнало на пода амурче, което показва с насочена нагоре стрела почти завършена част от творението - трогателна глава на крава с вакли кестеняви очи и гъсти клепки. Става въпрос за осветляваща картина от веригата на вдъхновението, копнежът поражда сътворението, а то на свой ред поражда желанието.

Превод от гръцки
със съкращения:
Здравка Михайлова

горе