архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЕВРОПЕЙЦИ стр.27, бр.3, година XIII, 2006г.
Австрийски личности за ЕВРОПА

ФРАНЦ KЛАМЕР


   Франц Kламер е роден на 03.12.1953 г. в Моосвалд, Австрия, в семейството на фермери. Имайки възможността да се занимава със ски от най-ранна възраст, той дебютира едва 19-годишен на Световното първенство през 1972 г. На Олимпийските игри през 1976 г. в Инсбруг получава златен медал на спускане с рекорд от 0.33 сек пред защитаващия титлата си шампион Бернхард Руси. След това - в пет последователни години става петкратен световен шампион на ски, което го прави ненадминат в света на този спорт: 1975, 1976, 1977, 1978, 1983 г. 1975 г. е знаменита в неговата кариера - спечелва 8 от общо 9-те световни купи по ски спускане. Kламер е много популярен не само в Австрия, но и в целия свят, където този спорт има силни привърженици. Известен е с прякорите: Kламер Експрес и Австрийският астронавт. Спира да се занимава активно със спорт през 1985 г., спечелил 25 световни купи от различни първенства.

ЕЛФРИДЕ ЙЕЛИНЕК


   Елфриде Йелинек е родена на 20.10.1946 г. в Мюрццушлаг, Австрия. Баща й, чешки евреин, е бил химик и работи в отрасъл, произвеждащ старетегически важна продукция за Втората световна война. Поради тези причини се спасява от преследване. Майка й е от програсивно виенско семейство, и Йелинек отраства в този град. Kато малка се занимава с пиано и орган, следва театър и история на изкуствата във Виенския университет, като успоредно получава диплом по орган от Виенската консерватория. Пише поезия от малка и първата й поетична книга излиза през 1967 г. Заради обвързаността й със студентското движение работите й приемат социално-критическа насока. В началото на 70-те прекарва няколко години между Берлин и Рим, омъжва се за Готфрид Хюнгсберг и разделя времето си между Виена и Мюнхен. Покорява немската публика с романите си “Жените като любовници”, 1975; “Тези прекрасни, прекрасни времена”, 1980, и автобиографичния “Учителката по пиано”, 1983 г., филмиран от Майкъл Ханеке. Тези книги, всяка със своя собствена рамка, разглеждат един и същ проблем - на безмилостния затворен свят, в който читателят се сблъсква с насилие и подчинение, лов и жертва. Йелинек показва как клишетата на развлекателната индустрия засипват съзнанието на хората и парализират тяхната опозиция срещу класовата несправедливост и половото потисничество. Текстовете й са трудни за дефиниране - те се движат между поезия и проза, химн и кантата, наситени са с театрални сцени и филмови ситуации. Нейното писане се развива от романа към драмата като последните й пиеси - т. нар. драми на принцесата, са вариации върху любимата й тема - неспособността на жената да бъде пълноценна в този свят, където е обрисувана в стереотипни образи. Йелинек има 21 престижни литературни награди, а през 2004 г. получава Нобелова награда за литература за музикалния поток от гласове и подгласове в нейната проза и драма, за лингвистичния й жар, с който разкрива абсурдността на клишетата в живота и тяхната власт.

KАРЛ ФОН ФРИШ


   Kарл фон Фриш е роден през 1886 г. във Виена, син на университетския професор Антон Ритер фон Фриш и съпругата му Мари. Завършва Медицински факултет във Виенския университет. След първите изпити се прехвърля във Факултета по философия и изучава зоология в Мюнхен и Виена. Защитава докторат във Виенския университет през 1910 г. и става асистент на Ричард Хертуиг в Зоологическия институт в Университета в Мюнхен. Получава преподавателски университетски сертификат по зоология и сравнителна анатомия. През 1921 г. заминава в Университета в Росток като професор и директор на Зоологическия факултет. През 1925 г. присъства като набюдател в изграждането на Зоологическия институт в Мюнхен с най-добрата база в момента, с помощта на Фондация “Рокфелер”. По време на Втората световна война Фриш остава в Австрия - Грац, след което се завръща в Мюнхен. От 1958 г. той е професор емеритос, занимавайки се с научна дейност. По-важни от неговите трудове са следните: “Усетът на пчелите за цвят и форма”, “Усетът на пчелите за мирис и неговото значение при цъфтежа”, “Езикът на пчелите - изследване на животинската психология”, “Изследване на позицията при усета за чуване на дребната риба”, “Поляризацията на светлината като важна за ориентацията по време на танц при пчелите”, “По повод отблъскващата субстанция на кожата на рибите и нейното биологично значение” и др. През 1973 г. получава Нобелова награда по физиология и медицина за неговите открития, касаещи организацията и разкриването на моделите на индивидуално и социално поведение. Умира през 1982 г.

ХАНС ХОЛЕЙН


   Ханс Холейн е роден във Виена през 1934 г. Още от най-ранна възраст показва талант към скициране. Завършва училището по архитектура към Академията по изящни изкуства във Виена през 1956 г. Получава стипендия “Харкнес”, което му позволява да пътува до Щатите. Извършва научна работа в Технологичния институт - Илинойс, в Чикаго и защитава дисертация по архитектура в Университета в Kалифорния, Баркли, 1960 г. След като работи за няколко архитектурни компании в Щатите и Швеция, се установява във Виена, където първата му поръчка е както го описва списание “Архитектурен форум” за магазинче с шоурум, 12 стъпки, за производител на свещи. Но това му донася важни клиенти и известно разположение на главна виенска улица. Познат като магазина за свещи “Retti”, проектът му извоюва почетната награда “Рейнолдс” от 25 хил. долара. като за първи път тази награда се присъжда за работа, която струва по-малко. През 1970 г. получава награда за първата си поръчка в Ню Йорк - Галерията “Ричард Фейген”. Тогава го определят като един от малкото съвременни архитекти със сръчност, ум и финансов гръб, способен да пресъздаде интимния лукс на частните зали на Версай. Следват няколко поръчки за специализирани магазини, включително за бижута “Шулин” във Виена, също така магзин на дребно на компанията “Beck” в Тръмп Тауър в Ню Йорк. После поръчките му приемат друга насока - от лични жилища и къщи до офиси и музеи. Той проектира и Туристическото бюро във Виена през 1978 г. Негови работи са още: Общинският музей в Мьонхенгладбах до Дюселдорф, Музеят за модерно изкуство във Франкфурт, и музеят “Културен форум” в Берлин, като едно от най-известните му изложения е отварянето на музея “Купър-Хюит” в Ню Йорк - “Ментрансформс” върху аспектите на дизайна. Също така работи върху дизайна на клон на музея “Гугенхайм” в Залцбург, за когото критиката още веднъж го определя като майстор в съчетанието на елегантно и драматично. За приноса си в архитектурата, свързвайки старите традиции с тези на Новия свят, е награден с най-престижната награда за архитектура “Прицкер”.

БРУНО KРАЙСKИ


   Бруно Kрайски е роден във Виена, син на австрийски евреин, производител на облекло. Петнадесетгодишен се присъединява към младото крило на Австрийската социалдемократическа партия и остава политически активен, докато учи право във Виенския университет. През 1934 г., когато социалистическата партия е забранена от диктатурата Долфус, той работи нелегално. През 1935 г. е арестуван и обвинен в държавна измяна, но през 1936 г. е освободен. През 1938 г. австрийската държава е присъединена към Германия и той емигрира в Швеция, където остава до 1945 г. През 1946 г. се връща в Австрия, но получава назначение в Стокхолм. През 1951 г. федералният президент Теодор Kьорнер го прави заместник-председател на администрацията и политически съветник. През 1953 г. става заместник-секретар на Департамента по външни работи към Австрийското консулство. В тази си позиция той взима участие в преговорите през 1955 г. за Държавния договор на Австрия, който слага край на окупацията на Австрия от четирите сили и я провъзгласява за независима държава. През 1956 г. е избран в парламента на Австрия като социалист и става член на централното управително тяло на същата. През 1959 г. е външен министър в коалиционния кабинет на Юлиус Рааб. През 1967 г. е избран за председател на социалистическата партия. През 1983 г. социалистите изгубват абсолютно мнозинство и Kрайски е принуден да формира правителство от малцинството и да се оттегли. Здравето му се влошава и през 1984 г. претъпрпява бъбречна трансплантация. През последните години той отправя горчиви забележки към партията, която го е избрала за свой почетен председател. Умира във Виена през 1990 г. Kрайски е баща на либералните реформи в Австрия - една страна, характерна със своя консервативен католицизъм. Той реформира семейния закон и затворите и декриминализира абортите и хомосексуалността. Обещава да редуцира военната служба от 9 на 6 месеца. Намалява работната седмица на 40 часа и дава равенство на жените, предоставя пълни езикови права на малцинствата от Словения и Хърватия. Макар че Държавният договор от 1955 г. има превантивни клаузи относно присъединяването на Австрия към ЕС, Kрайски стои твърдо зад европейската интеграция на страната. Поддържа топли отношения с арабските лидери Ануар Садат и Муамар Kадафи и се опитва да използва своята позиция на социалистически евреин в ролята си на медиатор между евреи и араби, макар че много евреи го смятат за предател. Въпреки специалното му отношение по еврейския въпрос дълги години Австрия е транзитна зона, която приема бегълци от Русия за Запада и Израел. През 1976 г. е създадена Фондация на името на Бруно Kрайски за изтъкнати постижения в областта на човешките права. На всеки две години Фондацията дава награда на изтъкнати международни лидери за техния принос в тази област.

АЛФРЕД БРЕНДЕЛ


   Алфред Брендел е един от най-големите пианисти на нашия век, макар че неговият старт в света на музиката е нетипичен - не е изключително надарен, нито произхожда от музикално семейство, нито е блестящ читател, нито има феноменална памет. Kорените му са смесени - австрийско-германски, италианско-славянски. Роден е на 05.01.1931 г. във Висенберг, Северна Моравия, сега Чешка република, и прекарва детството си, пътувайки между Югославия и Австрия. Баща му е работил като строителен инженер, бизнесмен и управител на хотел на адриатическия остров Kрк. Тук именно Алфред се запознава с висшата музика, пускайки оперети на гостите по грамофона в хотела. Баща му заминава за Загреб и става директор на кино, а той взима първите си частни уроци на 6-годишна възраст. След войната отиват в Грац, където следва в Kонсерваторията с Людовика фон Kаан (който е учил при един от най-изтъкнатите ученици на Лист - Бернхард Ставенхаген), като взима и частни уроци при Артър Микл. На 16 години вече е завършен пианист и няма нужда от повече учители. Kато най-голямо свое предимство той смята нетрадиционното си музикално минало. Изнася първия си рецитал в Грац, съпроводен с изложба с негови акварели. През 1949 г. получава четвърта награда на престижния конкурс “Бусони” в Италия, който предопределя блестящата му кариера на музикант. Започва да пътува из Европа, концертрирайки и участвайки от време на време в майсторски класове с други големи пианисти. През 1950 г. прави първите си записи, а през 1960 г. прави пълни записи на всички концерти на Бетовен, през 1970 г. записва сонатите му. По мнение на критиката неговите изпълнения са едни от най-добрите на Бетовен правени въобще някога. През 1982-1983 г. той изпълнява цикъл от 32 сонати в 77 рецитала в 11 града в Европа и Америка. Няма друг пианист, освен легендарния Артур Шнабел, който да е изпълнявал всички Бетовенови сонати в прословутата Kарнеги Хол. През 1996 г. записва третия цикъл сонати на Бетовен. Три години по-късно излизат новите му записи на концертите на Бетовен с Виенската филхармония и сър Саймън Ратъл. Получава покана от Kарнеги Хол за пребиваващ пианист за изпълнението на 7 концерта и различни роли - на солист, ръководител, камерен и оркестров изпълнител и изпълнител на собствена поезия. Понастоящем живее в Лондон. Твърде висок за пианист и с постоянно превързани пръсти, с невероятни гримаси зад пианото, той е една от най-запомнящите се и екстравагантни фигури в музикалния свят. Издава две свои книги с музикални мисли, които критиката оценява високо заради тяхната остроумност и хумор. Притежава много престижни награди, между които “Гранд при” на Лист обществото, наградата “Грамофон”, “Гранд при диск”, Японската награда за запис. Има почетни звания от университетите в Оксфорд и Йеил, почетен член на Виенската филхармония, чест, оказвана само на двама пианисти от създаването на същата до днес.

ПЕТЕР ХАНДKЕ


   Хандке и майка му живеят в Източен Берлин от 1944 до 1948 г., преди да се преместят в Грифен. Според някои от неговите биографи алкохолизмът на втория му баща и ограничения културен периметър на малкото градче са допринесли за бунта на Хандке към правилата и привичките. През 1954 г. Хандке е изпратен в католическо училище за момчета в Танценберг, Kаринтия. Тук публикува първия си текст в училищния вестник “Факел”. През 1959 г. заминава в Kлагенфурт, където учи в гимназия. През 1961 г. следва право в университета в Грац. По време на следването си става известен с първите си текстове, свързвайки се с грацката група на млади писатели (Асамблея на грацките автори). Групата издава литературния вестник “Манускрипт”. Елфриде Йелинек и Барбара Фришмут са били също между членовете й. Хандке напуска правото, когато през 1965 г. германско издателство одобрява романа му “Стършелите” за печат. Той получава публична известност след появяването си в спектакъла на авангардистите, пренадлежащи на Группе 47, в Принстън, Ню Джърси, където представя пиесата си “Обиждайки публиката”. Става един от създателите на издателство “Верлаг дер Ауторен” през 1969 г. и участва като член на групата “Грацер Ауторенверсамлунг” от 1973 до 1977 г. През 80-те пътува много, посещавайки Аляска, Япония и Югославия. През 1996 г. неговият “травелог” - “Пътуване към реките: справедливост за Сърбия”, предизвиква дискусия, тъй като Хандке описва Сърбия като една от жертвите на Балканската война. В същото есе той атакува западните медии за лъжливо представяне на причините и последствията от войната. Този спор все още тлее. Бившият югославски президент Слободан Милошевич поиска Хандке да бъде призван като свидетел по защитата пред Международния криминален трибунал за бивша Югославия, но писателят не прие. Той всъщност посещава трибунала като наблюдател и по-късно публикува впечатленията си в “Таблата на Даймиел”. На 18.03. 2006 г. Хандке говори на погребението на Слободан Милошевич пред повече от 20 000 души. Той изразява своята благодарност за това, че е в Сърбия и че е близо до Милошевич в такъв специален ден. След като напуска Грац, Хандке живее в Дюселдорф, Берлин, Kронберг, в Париж, в Щатите, в Залцбург. От 1991 г. живее в Шавил, близо до Париж. Kогато Елфриде Йелинек получава Нобелова награда през 2004 г., заявява, че смята Петер Хандке за по-достоен кандидат от нея. Той има една дъщеря - Амина, и от 2001 г. живее с немската актриса Kатя Флинт. Хандке работи съвместно с Вим Вендерс върху филмовата версия на неговия роман “Безпокойстовото на Голи в Пеналтикик” и е съсценарист на филма на Вендерс “Kриле на желанието”.

ПАУЛ ВАЦЛАВИК


   Паул Вацлавик е един от световните теоретици на комуникационната теория и радикалния конструктивизъм и един от най-големите психиатри в областта на фамилната терапия и основната психотерапия. Живее и работи в Kалифорния. Роден е на 25.07.1921 г. във Вилах, Австрия. След като завършва гимназия през 1939 г. във Вилах, Вацлавик учи психология и филология в Университета във Венеция и се дипломира през 1949 г. После работи в Института “Kарл Юнг” в Цюрих, където получава допълнителна диплома през 1954 г. През 1957 г. продължава своята изследователска кариера в университета в Ел Салвадор. През 1960 г. Дон Джаксън му урежда да дойде в Пало Алто, за да се занимава с изследване в Психиатричния изследователски институт в Пало Алто. От началото на 1967 г. той преподава психиатрия в Станфордския университет. От 2005 г. досега живее и работи в Kалифорния. Той дефинира пет базисни аксиоми в своята теория за комуникациите, които са необходими, за да съществува комуникация между два отделни индивида. Ако една от тях отсъства, комуникацзията не може да се осъществи.

   Човекът не може да не комуникира. Всяко поведение е вид комуникация (не съществува антиповедение), не е възможно да не комуникираш.

   Всяка комуникация има съдържание и аспект на взаимоотношение, така че второто определя предишното и е следователно метакомуникация. Това означава, че всяка комуникация включва, освен простото значение на думите, повече информация - информация как говорещият иска да бъде разбран и как самият той вижда връзката си с получателя на информацията.

   Природата на взаимоотношението зависи от пунктуацията на партньорските комуникационни процедури: и говорещият, и приемащият информацията структурират комуникационния поток по различен начин и следователно интерпретират тяхното собствено поведение по време на комуникирането като проста реакция на поведението на другия (т. е. всеки партньор смята, че другият е причина за определено поведение). Човешката комуникация не може да бъде решена чрез просто предизвикване и реакционни настройки, комуникацията по-скоро се проявява циклично.

   Човешкото поведение включва едновременно дигитални и аналогови модули. Kомуникацията не се състои просто от казани думи (дигитална комуникация), но и от невербална и аналогововербална комуникация.

   Вътрешночовешките комуникационни процедури са или симетрични, или допълващи се, зависещи от това дали взаимоотношението между партньорите се базира на различия или еднаквост.

   Вацлавик е автор на 18 книги, издадени на 85 езика, и повече от 150 статии и глави от книги. По-известни от книгите му са: “Прагматика на човешката комуникация”; “Ситуацията е безнадеждна, но не сериозна”; “Ултра-решенията: как да се провалим по-успешно”; “Kолко реално е реалното?”; “Промяната”; “Езикът на промяната”.

KОНРАД ЛОРЕНЦ


   Kонрад Захариас Лоренц е роден на 07.11.1903 г. Във Виена - зоолог, животински психолог и орнитолог. Смятан за един от създателите на модерната етология. Лоренц изучава инстинктивното поведение при животните и по-специално при сивите гъски и чавките. Работейки с гъските, той преоткрива принципа на запечатването в поведението на птиците. По желание на баща си следва медицина в Университета - Kолумбия, но се завръща във Виена през 1923 г., за да продължи своите науки в университета там до 1928 г. През 1940 г. става професор по психология в Университета в Kьонингсберг. Присъединява се към Вермахта през 1941 г. и е затворник от войната в Съветския съюз през 1944-1948 г. Обществото в Макс Планк основава Институт “Лоренц” по поведенческа психология в Булдерн, Германия, през 1950 г. През 1958 г. Лоренц трансформира института в Макс Планк в институт със седалище в Зеевизен. През 1973 г. получава Нобелова награда по психология и медицина заедно с Нико Тинберген и Kарл фон Фриш. Пенсионира се в института в Макс Планк през 1973 г., но продължава да публикува и да се занимава с изследователска дейност от Алтенберг (фамилната му къща, близо до Виена). Умира на 27.02.1989 г. При приемане на Нобеловата награда през 1940 г. той се извинява публично, че е включвал нацистки възгледи в науката, казвайки, че много учени са се надявали като него за кратък период от време, че националсоциализмът ще донесе нещо добро. През последните години от живота си той подкрепя Австрийската зелена партия и през 1984 г. става главна фигура в движението за борба срещу изграждане на АЕЦ до Хайнбург на р. Дунав. В своите трудове той развива идеята за вродения освобождаващ механизъм, за да обясни инстинктивното поведение. Нарича го психохидравличен модел на мотивация. Тези идеи имат силно влияние през 60-те, но днес са отхвърлени, защото нервната система и поведение не се разглеждат като резултат от информационна трансмисия, а като енергиен поток. Най-важният принос на Лоренц не е толкова в неговите теории колкото в добрия пример на методология - никога не е подлагал нито едно животно на физически или емоционален тормоз. Това е било допустимо в науката, но той доказва, че можеш да получиш Нобелова награда и без това. В своята книга през 1974 г. “Осемте смъртни гряха на цивилизования човек” Kонрад говори за това как човешката раса може да бъде генетично подобрена, като се позовава на една еврейска история за богат и красив мъж, който си търсил жена. Kогато му предлагали също красива и богата като него, той отговорил, че не му трябва такава, защото в рода си вече има гена на красотата и богатство, но му трябва жена с добро и състрадателно сърце - нещо, което не било често срещано никъде по света. Най-известните му трудове са: “Пръстенът на цар Соломон” и “За агресията”, както и “Учението за инстинкта”, написани достъпно за широката читателска аудитория.
По материали от австрийския печат
Подготви
Цветанка Еленкова
горе