архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ТРАДИЦИИ стр.23, бр.1, година X, 2003г.
Фестивал - Родос 2002

На 25 и 26 октомври 2002 г. на о. Родос, Гърция, се проведе международният фестивал "Митове, песни и приказки - нашето културно наследство". В него взеха участие лектори и артисти от шест страни: България, Гърция, Грузия, Швеция, Украйна и Турция. Фестивалът се състоеше от две части - академична и фолклорна, които от българска страна бяха представени от професорите Михаил Неделчев и Николай Аретов с лекцията "Между бурливия Балкан и светлото Средиземно-морие. Културното битие на българските митове.", и Валя Балканска и Петър Янев (гайда). Домакин бе Международният център на писателите и преводачите, организация под егидата на ЮНЕСКО, обединяваща творческите съюзи на държавите, граничещи с Балтийско, Черно и Егейско море (Сдружението на българските писатели е член на същата от 1996 г.). Изпълнението на Валя Балканска и Петър Янев бе в зала "Актеон", където прозвучаха най-известните родопски песни като "Излел е Дельо хайдутин", "Рофинка болна легнала", "Девойко мари убава", "Рипни Калинке", "Пусто лудо и младо" и др. Двамата представиха 45-минутен репертоар без прекъсване. В гръцката преса бе отбелязано, че мястото на именитата ни певица е единствено високо над покривите при звездите. Директорът на Центъра г-н Костас Скандалидис целуна ръката й, изговаряйки думите "Благодаря на майката, която ви е родила", а известният гръцки интелектуалец г-н Христос Папуцакис, издател на престижното атинско списание за политика и култура "Анти", организира специална българо-гръцка вечер, на която освен Валя Балканска и Петър Янев, бяха поканени професорите Михаил Неделчев и Николай Аретов, поетите Панос Статоянис, Димитрис Аллос, Яна Букова, Цветанка Еленкова и преводачката Здравка Михайлова. Българската песен и гайда звучаха до зори.







НАРОДНИТЕ ЕПОСИ – ОБЕДИНЯВАЩИ И РАЗДЕЛЯЩИ
Клаус-Юрген Лидтке
    Двата сборника с приказки на Братя Грим са публикувани за първи път през 1812 и 1815 г. и са издавани още седем пъти през живота им. Макар да не са първите по рода си - преди тях излизат приказките на Шарл Перо, те се утвърждават като най-популярни и с най-голямо влияние. Както казва Якоб Грим в написания от него увод към издание от 1854 г. на "Сръбски народни приказки" от Караджич, интересът на Грим към приказката се дължи на факта, че те я възприемат като "наследник на древните митове, макар и да не е запазила тяхната форма и да има нов, по-различен вид". За Братя Грим приказките са неподправен израз на автентичната народна душа, "изворът на цялата поезия", "чистата поезия" на народа в смисъла на Хердер, едно преоткриване на немската митология.

   В своя трактат върху значимостта на древните народни песни Хердер пише:

   "Скришом следвах начина на мислене на отделните народи и без да се задълбочавам или да правя систематичен анализ, се убедих в това, че всеки е създал свои свидетелства, които съответстват на местната религия, на традициите на предците и на народните вярвания, и че тези свидетелства ползват литературен език, литературни похвати и поетични ритми - те са митологични народни песни за произхода на най-старите черти и особености на народите. Такива песни има всеки древен народ, който се е откъснал от варварството и чиято култура е тръгнала по собствен път на развитие, без чужда помощ. Там, където откриваме данни за миналото, там откриваме и останки от подобни свидетелства..."

   Като основоположници на дисциплината по изследване на немската култура, Братя Грим са се интересували живо от немската митология, както впрочем и мнозина други изследователи през периода, белязан от конституиране на немската държава, когато подобно преоткриване на културното наследство е имало важна градивна функция. През 1826 г. Карл Лехман съставя сборник с песни, известен като Nibelungenlied, в който са събрани останки от средновековни ръкописи, датиращи от 1200 г. Това вдъхновява финландския физик Елиъс Лонрот (който превежда Омир на финландски) да събере части от Каролската народна поезия и да състави Калевала - сборник, който Лонрот структурира в епос от 22 795 стиха; това прави Калевала 10 пъти по-дълга от Nibelungenlied.

   Идеята за културното наследство е неразривно свързана с езика; търсенето на национална идентичност постави акцент върху значимостта на народните песни и митове, особено в период, когато за основен императив бе издигнато виждането на романтиците, че езикът и хората трябва да общуват помежду си и да съществуват в синхрон. (Макар че в наши дни бихме могли да се позачудим доколко си подхождат Херкулес и Спайдърмен.) Това бе от изключително значение за ситуацията в Германия, основана едва през 1870 г., в която големи области с немскоговорящо население - като Австрия например, остават извън пределите на държавата.

   Днес все още е актуално считането на митологията за рамка, в която се вписват специфичните характеристики на даден народ. Потвърждение на този факт е сравнението, направено наскоро в седмичния вестник "Die Zeit", между образователните системи на Финландия и Германия. Вземайки предвид факта, че народният епос Калевала се чете в цяла Финландия, коментаторът пише:

   "Става въпрос за борбата и помирението между животните и горските духове, от една страна, и вещиците и хората от друга. Героите обещават, че един ден ще се върнат и ще донесат вълшебната мелница, от която ще се леят злато, брашно и сол. Ще донесат новата kantele - финландска цитра с форма на крило, която ще плени всички живи същества със своята музика. Ще се завърнат, облени от светлина, защото в яростта си северната господарка била скрила слънцето и луната. Народният епос е задължително четиво. Той се различава от оргаистичното кръвопролитие в Nibelungenlied така, както кротките момчета и момичета, разхождащи се самовглъбено из двора на едно финландско училище, се различават от разпуснатите в почивка немски ученици, огласящи цялото училище със страхотни крясъци и врява."

   Съвременната история е богата на доказателства за опасностите, които крият объркващата популярна психология и митологичните разкази; това важи в особена степен за немския мит Nibelungen и неговата роля в сближаването на нацистката идеология с вагнерианската пророческа надменност. Всъщност Nibelungen участва в изграждането на основите на германската държава и в този смисъл "неговото значение трудно би могло да бъде надценено", що се отнася до историческото съграждане на национална идентичност. Немският народен епос е изпълнен с бедствени събития и е първоизточника на идеята на Nibelungen за верността до смърт. Значимостта на този народен епос като модел на поведение може да бъде видяна например във верността, която Германският Райх проявява към Австро-Унгария след убийството на наследника на австрийския трон в Сараево през 1914 г., както и във факта, че пропагандистите на Хитлер призовават към същата тази вярност по време на Втората световна война.

   Nibelungenlied включва мит за произхода на немския народ, който извежда генеалогията на рода на Бургундите от свръхчовешката раса Neibelungs. Това е разказ за неумолима отмъстителност и непоколебима вярност, които довеждат до почти масово и повсеместно унищожение.

   Симптоматично за характера на целия митологичен разказ е хладнокръвното убийство на героя воин Зигфрид, което Хаген извършва тъкмо след като е обещал на съпругата на Зигфрид - Кримхилд, че ще пази съпруга є в боевете. Хаген заповядва тялото на убития да бъде оставено пред вратата на стаята на Кримхилд, а когато по-късно бива обвинен за убийството, той лъже, че бандитите са го извършили. Убийството на Зигфрид бива извършено като резултат от безпрекословната вярност на Хаген към неговия господар. Това е вярност, която предполага и изисква готовност за измяна и клетвопрестъпничество, за причиняване смъртта на стотици хора в името на това, да бъде защитена някаква мъглява идея за "чест".

   В последното си изследване "Културата на поражението" Волфганг Шивелбух разглежда различните начини, по които се проявяват идеите на немския мит Nibelungen, особено по време на Вихелманския Райх след 1870 г. и след военното поражение в Първата световна война. Той пише: "Докато през ХIХ в. личността на Зигфрид се възприема като олицетворение на зараждащия се немски национализъм, след 1918 г. нейната функция се преформулира. Вилхелманците използват предателството на Зигфрид, за да съградят мита за собственото си предателство в края на Първата световна война; в същото време за дясноориентираните радикали "Консервативна революция" от 1920 г. Хаген се превръща в храбрия воин водач, принуден по неволя и без зла умисъл да предаде западащата Вилхелманска система."

   Дори и днес бихме могли да открием събития, поне отчасти подчинени на идеите на Nibelungentreue. Във връзка с призива на Щатите към война срещу Ирак немските протестантски църкви излязоха със следното предупреждение, изцяло в стила на германската външна политика: "Безрезервната подкрепа не може да се сравнява с Nibelungentreue."

   Това е само един пример, който обаче добре илюстрира факта, че независимо от полигенетичните корени и структурните сходства при повечето народни епически разкази митологиите на нашите литератури и нашите национални свидетелства досега са ни разделяли и разграничавали точно толкова, колкото са ни и обединявали. За да съградим обща регионална идентичност, ние трябва да преоткрием нашето културно наследство, да преразкажем на себе си тези разкази.

   
"Продължителността на живота"
(Приказки на Братя Грим, № 176)


   Когато Бог създал света и се канел да определи продължителността на живота на всяко едно същество, дошло магарето и попитало: "Господи, колко дълго ще живея аз? "Тридесет години, отговорил Бог, това достатъчно ли е за теб?" "О, Господи, отвърнало магарето, това е твърде дълго. Помисли за моето жалко и болезнено съществуване. Нося тежки товари от сутрин до мрак, пренасям торби със зърно до мелницата, за да могат другите да се хранят с хляб, а ме възнаграждават само с удари и ритници. Спести ми поне част от времето, което си ми отредил". Тогава Бог се съжалил над магарето, дал му единадесет години по-малко и то си тръгнало доволно. След него дошло кучето. "Колко дълго искаш да живееш ти?", попитал го Господ. "Тридесет години са твърде много за магарето, а ти ще си доволен ли на толкова?" "Господи, отговорило кучето, това ли е Твоята воля? Помисли колко много ще трябва да тичам, краката ми няма да издържат, а когато загубя гласа си и не мога да лая, когато зъбите ми опадат и не мога да хапя - какво ще ми остане да върша, освен да тичам от единия ъгъл в другия и да ръмжа?" Господ съжалил кучето и му дал живот с дванадесет години по-кратък. Тогава дошла маймуната. "Ти със сигурност ще искаш да живееш тридесет години, казал Бог. Няма нужда да работиш като магарето и кучето и само ще се забавляваш." "О, Господи, отвърнала тя, макар да изглеждат така, нещата стоят по друг начин. Все едно да вали овесена каша, а да нямаш лъжица. Аз трябва непрекъснато да правя забавни номера и смешни физиономии, да карам хората да се смеят и за да благоволят да ми дадат ябълка. А като отхапя от ябълката, тя се оказва кисела. Колко често зад радостта се крие тъга. Не бих могла да издържа цели тридесет години." Господ се смилил над маймуната и є взел десет години от тридесетте.

   Най-накрая дошъл човекът, радостен, здрав и жизнен, и помолил Господ да определи неговите години живот. "Ти ще живееш тридесет години, казал Господ, това достатъчно ли е за теб?" "Колко кратко време, проплакал човекът. Когато си построя дом и съм в разцвета на силите си, когато посадя дървета, които ще цъфнат и ще започнат да дават плод, когато дойде време да се наслаждавам на живота си, ще трябва да умра! О, Господи, моля те да удължиш живота ми!" "Ще прибавя към твоите тридесет години единадесетте, които взех от магарето", казал Бог. "Това не е достатъчно", отговорил му човекът. "Тогава ще ти дам и дванадесетте години на кучето." "Все още не са достатъчно." "Добре тогава, казал Господ, ще ти дам десетте години на маймуната и повече не ще получиш." Човекът си тръгнал, но не останал доволен.

   И така човек живее седемдесет години. Първите тридесет години са определени от Бог за него, но те изтичат твърде бързо. През тези тридесет години човек е здрав и щастлив, работи с удоволствие и се радва на живота. След тях идват единадесетте години на магарето, през които бреме след бреме се стоварват върху му, той трябва да носи зърното за хляба, с който другите се хранят, а за благодарност получава удари и ритници. Следват дванадесетте години на кучето, през които човекът лежи в ъгъла и ръмжи, без да има зъби, с които да хапе. Когато свърши това време, започват десетте години на маймуната, които оформят края на човешкия живот - тогава човекът става слабоумен и смешен, и прави само глупави неща, на които децата се смеят.

Превод от английски Диана Томова
горе