архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ПОЛУЧЕНО ПО ИНТЕРНЕТ стр.55, бр.1, година X, 2003г.
Тъмнината в сянката
Джеймс БРЕЙВУЛФ
   Когато ме попитат понякога вярно ли е, че апачите в Америка са били особено жестоки към заловените си пленници през войната, аз се опитвам да оставя въпроса без отговор, но в същото време той напира и казвам: "Кой знае, в какво бихме подирили упование, когато видим, че всичко онова, което познаваме, умира."

   Обикновено не ме разбират, защото не знаят какво е да живееш, когато светът около теб се руши.

   Това се случи в 1880 година, високо в Черните планини на Ню Мексико. Беше нощ. Счупеният крак стоеше прав, лицето му не се виждаше, бе в сянка. Наблюдаваше пламъците на пламтящия огън с чувство на удовлетворение, защото вярваше, че по някакъв странен начин ще спасят неговия свят от смърт. Той беше вожд и бе останал само с половината от племето си.

   Жените и децата също бяха тук. Особено те! Наобиколили огъня, гледаха как горящите искри хвърчат във въздуха, полепвайки по косите и лицето на този, когото толкова мразеха. С настървение подклаждаха пламъците и те пълзяха все по-нагоре в тъмнината, така че скоро щяха да погълнат висящия с главата надолу войник.

   От тъмнината на сянката Счупеният крак позволяваше това да се случи. Мексиканският войник се бореше, но не му оставаше нищо друго, освен да умре. Размахваше ръцете си, за да се спаси от искрите. Някои деца го имитираха, тичайки много близо до огъня, клатейки се като него, но миризмата на горящата плът ги караше бързо да се отдръпнат.

   Счупеният крак носеше отговорност. Това не бе обичай на апачите, нямаше да има провисване и изгаряне, ако той беше забранил. Оцелелите хора го искаха със сърцата и душите си, но не биха се осмелили да го сторят. Те го извършиха, защото им каза, че е свещен акт. Страхуваха се, че войниците ще се върнат във вид на призраци и ще потърсят отмъщение. Тогава им каза: "Нищо подобно няма да се случи, войниците ще умрат в пламъци и няма да ги има вече. Бог желае така да стане. Светът се променя. Милост могат да си позволят само онези, които не се интересуват дали ще продължим да съществуваме, или не."

   Войникът крещеше от болка, плътта му гореше. За един кратък миг Счупеният крак напусна сянката и се приближи до огъня. Погледна висящото тяло, усети съвсем ясно миризмата около него и се запита дали човек заслужава да умре по този начин. Поклати глава и прогони тази мисъл. На милост са способни само тези, които са се предали, само тези, които са готови да умрат. Той се отдръпна отново в сянката. Мислите му замряха. Равносметката е само за тези, които са много стари, или много слаби, или много млади. Счупеният крак вече не чуваше стенанията и молбите на човешкото същество, усещаше само миризмата и отвреме-навреме виждаше искрящите овъглени парчета кожа, които се отделяха от тялото.

   Някои от хората му бяха започнали да се страхуват от него. Един от воините, Каятене му бе казал:

   - Ако позволиш този ритуал, душата ти ще се разболее и никога няма да се излекува.

   Счупеният крак знаеше, че е истина, но продължаваше да стои в сянката и да наблюдава тялото на войника, което вече бе напълно погълнато от пламъците. Той се чувстваше доволен и облекчен. Каятене дойде при него, но не пристъпи в сянката. Лицето му пламтеше, възбудено от огъня. Счупеният крак му каза:

   - Това беше акт на удовлетворение за жените и децата, също и на тези, които са твърде стари и немощни, за да потърсят реванш със собствените си ръце и тела. Сега всички те са свободни. Гневът и омразата са преживяни. Никой от апачите няма да извърши нещо в умопомрачение след тази нощ. Няма да има скитащи се из планината апачи, които не знаят какво търсят и къде отиват.

   - А ти? Какво ще стане с теб?

   - Всеки от нас е силен или слаб, крехък или устойчив, но каквито и да сме, трябва да запазим апачите живи поне още ден. За да преживее нашето племе войната, аз не мога да бъда себе си. Не трябва да чувствам онова, което искам. Аз не съм себе си, аз съм някой друг, аз съм станал тъмнината в сянката и никога вече няма да бъда себе си. Тази загуба е без значение.

   Той погледна твърдо младия воин и продължи:

   - Равносметката, Каятене, ще остане за децата на тези, които са ни заличили.

   Счупеният крак не усещаше миризмата на изгорена плът. Сега тя бе сладка като ядки на пиния. В тъмнината на сянката не мислеше нищо. Размисълът е за уморените от битки воини, които лягат като пребити скимтящи кучета и чакат оръжието на врага да проникне дълбоко в сърцето им.

   Милост към врага означава... смърт за нас.
горе