архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
СВЯТ стр.35, бр.1, година X, 2003г.
ПРЕЛИСТВАЙКИ ВРЕМЕТО
Цветанка ЕЛЕНКОВА
Статуята на колесничаря в Делфи
   Казват, че най-благодатното време да посетиш Гърция е пролетта не само защото тогава несвикналите на горещини са пощадени, не само заради най-християнския празник - Възкресение в самата люлка на християнството, но най-вече, защото през този сезон природата кореспондира с историята, материята с времето по начин, по който съдим за човек по неговия образ, и той никога не лъже. Или както твърди една народна поговорка: "По дрехите те приемат, по акъла те изпращат." "Земята, в която живеем, е напоена с кръв - разказва Костас Скандалидис, директор на Международния център на писателите и преводачите в Родос, - и това е дало отражение дори върху етимологията на топонимите є. Така, древното име на Балкани, Балкан е Хемус, което идва от гръцката дума за кръв "ема".

   Като капки кръв са маковете в Гърция, пръснати навсякъде през този сезон не само покрай пътя, но и в тесните затревени ивици, които разделят магистралата на две, в площите около бензиностанции или в оскъдните участъци от земя около сградите. Макове по-черни от тези у нас и така крещящи, на туфи, цели локви, току-що проляти. Можеш да ги видиш скупчени под някоя маслина и, вдигайки поглед, да осъзнаеш, че плодовете є са съсиреци. Че времето от смъртта до възкресението се измерва във височина. Или да зърнеш един от тях, покарал върху камък в Делфи, за да разбереш, че всяка природа е жива. Че преди хората, преди флората и фауната бяха камъните и прахът. В рова, опасал Стария град на Родос, превърнат сега в градина, сред зoкума, жасмина и букемвилите, най-изумителен бе онзи случаен стрък мак, израснал от стеблото на огромна финикова палма. С черно семе и сърцевина подобно на кърлеж, впит в глезен, по невнимание разкървавен, той - едничък свидетел на Сътворението, учи, че няма лошо да се храним от друг, да ни храни друг. Както майката детето. Нищо, че кръговете по стеблото на палмите за разлика от тези на дървото са живи рани. Защото годините им се определят по отрязаните листа. Жестокостта и нежността в едно, дори звуково. Противоречието, което винаги се напасва в цялото. Времето, което се измерва с болката.

   При поглед от високо към вътрешните дворове на кооперациите в Атина можеш да го разбереш най-ясно. Картина, отблъскваща - с десетки прозорци срещу твоя, всичкото бетон и тръби. Сякаш вътрешностите на стомах, който те е погълнал, залива те със соковете си (когато вали), смила те бавно, препраща те до най-крайните точки на своето тяло. Изкачвам се на покривната тераса (една от многото в Атина) и между две гледки - тази на Акропола и стадиона "Панатинайкон", и на булеварда, задръстен от коли, виждам един пикап, който превозва в ремаркето си глинена църквица, варосана, от декоративните, поставяни по дворове и пътища. Като будка на пазач църквата пред входовете на сгради, като сигнална светлина на морски фар. Една ръка, готова винаги да ти помогне, да те измъкне. Да не те погълне Минотавърът на времето.

   Нищо по-объркващо от посоките на Древната Агора. Капки вода камъните по земята, понеже водата в Гърция е тъй щедра - накъдето и да погледнеш, все море виждаш, и тъй липсваща едновременно. Едно събиране на нещата в цялото подобно на дребните статуетки в музеите, които присъстват заедно с отливките си. Лицето и опакото, примирени във формата. Времето, примирено в пространството. В Древната Агора разстоянието от църквата "Свети Апостоли" до храма на Хефест е само някакви си 500 метра (от 15 века). Вековете са се събрали и са станали вечност. Времето се измерва в няколко крачки.

   На път за Делфи откъсвам цвете. Оклюмало е, когато пристигам. Но първото, което виждам като оспорване на тленното, е небето, още по-високо заради каньоните наоколо (природна църква с колонади). Между облаците ято гарвани като тичинки го оплождат. Белите облаци са сякаш полепнали по върха на скалите, по самия им ръб, преди да се излеят заедно с тях в урвата. Пъпът на света е, мисля си, заради това сриване, което присъства навсякъде в пейзажа, този стремеж към равнището на морето, към водата, откъдето сме произлезли. Толкова много е водата в Гърция, че проектира формата си навсякъде във всичко. Дори там, където отсъства. В долината градините от маслини се вият като река чак до морето. Реките, пресъхнали през лятото, са само камъни, но могат да бъдат и маслини... Камъни, които са живи и цъфтят надолу, и маслини, чиито стари стебла приличат на скали, издълбани от водата, на ръце, които се домогват до сушата (или до повърхността). Върху един кактус туристи са оставили подписите си, понеже не могат да си вземат камък за спомен. Те са така вдълбани.

   Гледам статуята на Колесничаря от музея в Делфи. Изпъкналите му зеници са съсредоточени навътре, а ръката му, държаща поводите, е изваяна в онзи жест, който притежава, но не задържа нищо за себе си. Интровертното и екстровертното в едно. Обръщането към себето на будистите и обръщането към другия на християните много преди да се появят.1 В най-високата част на града, там, където се събират ветровете от четирите посоки на света, подобно на покрив се намира къщата на Сикелянос - един от най-духовните гръцки поети, бащата на Делфийската идея.

   Когато се връщам, цветето е увяхнало. Времето, което се измерва с живота на едно цвете.

   Времето, което на остров Сими се измерва със сюнгерите. По протежение на цялото пристанище са разположени сергии с най-разнообразни. Потапят ги пред очите ти в кофа с вода, за да видиш кой колко попива. Или потапят от черните в разни разтвори, за да ти покажат как се избелват, най-вече, колко по-полезни са в естествения си цвят, сухи водорасли. Докато се върнеш в началото, този, който си си нарочил, вече е изсъхнал. Купуваш си с колкото може повече и по-малко дупки - така се определя качеството им - досущ като на кашкавала.

   Около единствения по-висок хълм на едноименния град са скупчени единствените дървета тук - кипарисите, забодени като пясъчни свещници от византийски черквици. В тях няма отделно място, където се пали за Бог, отделно за живите и мъртвите. Там и свещи не се продават, просто пускаш в касата по съвест и вземаш. Като в притчата за бедната старица от храма Соломонов, която дала последните си пари. Свещите не са ярко жълти с цвят на злато, нито плоски отгоре - златна монета, но носят жълтото лице на скръбта бледото опушено жълто, като лицето на човек, намерил покой в Бога. Заоблено заострени, върховете им и устремени. Ръце в молитва.

   Вървя по стълбите към параклиса "Свети Архангел Михаил", намиращ се на върха в най-високата точка на Сими. Отляво снагите на къщи в жълто, синьо, охра, бяло - единствените цветове, използвани от древните елини. Отдясно силуетите на същите къщи, полуразрушени и изоставени, сякаш ги гледаш на филмова лента, на рентген, сякаш изравяш скелетите им от земята. Никога не срутват къщите си гърците. Измерват времето по тяхното стареене. Стигам до църквата "Свети Никола", крайъгълен камък към параклиса "Свети Архангел Михаил", на някакви си 200 метра под него. Навсякъде църкви - тези, които строят в най-високите точки, други които строят наравно с морето - манастирът "Панормитис" (рибя опашка камбанарията му), трети, които са вкопани - "Свети Теодори". Пръснати са из цялата страна в една вертикална ос, дори под хоризонтала, което символизира всепроникването на Божия дух. Дори в пръстта. Защото не само Бог и човек умря, но и тялото Божие - Църквата. И възкръсна.2 Няколко маргаритки са избили в цепнатината между две стъпала от камък, две магарета пасат по склона под параклиса. А в далечината в ниското - градчето. Прелиствам Библията - третото изпитание - Христос, застанал над Йерусалим при 40-дневния му престой в пустинята. Само изкушението липсва от същия този хълм. Ето го и него - гледката, която се открива, извиква желание у всеки да скочи и с един вик на летовник да се гмурне от скалите в синьото. Досущ цвета на небето около брега, по-тъмно навътре. Два цвята синьо (които се разграничават само пред буря или в много спокойно време).

   От пристанището вече дълго време наблюдавам пасажите риби, така многобройни, че могат да се сравнят единствено с гълъбите на площада "Сан Марко" във Венеция, или на този пред Кметството в Атина. Рибите - тези гълъби на водите, мокри и сиви. И така романтични, и така обещаващи. Пет часа. Камбаната бие. А аз отмервам времето по повърхността на морето, което бе прозорец, а сега е огледало. Някой сложи един пласт боя в дъното и всичко наоколо се отразява. Но такова огледало чисто, каквото само в легендата за Нарцис съществува. Приближава някакъв голям кораб и изгубваш представа за перспектива в общата картина. Сякаш разтваряш от онези детски книги с изрязани и тромаво движещи се фигури.

   На връщане към Родос можеш да видиш и най-малкия остров - спокойно го взимаш за камък, но особен - под формата на бебешка количка от 60-те. Зад гърба му друг - чутовен и гол с крепост, неотделима от каменистия ландшафт. Тъй както трудно различаваме вкаменелостите фусилиите от земните пластове. Чета Книгата на земята. По два острова се измерва времето в Гърция, по миниатюрните скулптурки и отливките им, между изпъкналото и вдлъбнатото, винаги разполовени, но едно до друго зад витрината. Фабрика за порцелан.

   Извайваш от глината фигурка. Опичаш я. Сетне правиш отливката є, наливаш течен порцелан, оставаш да се втвърди и я разчупваш. Опичаш отново и гледжосваш. Вътрешното е станало вече външно. Скритото - открито. Черното - бяло.

   Едно непрекъснато разтваряне, раздаване, развиделяване, по което в Гърция отмерват времето. Древните гърци, които не познаваха други цветове освен четирите - бяло, жълто, охра, синьо. Чиято единствена религия не почиваше върху идеята за смъртта. Които прелистват и днес Библията като Книгата на земята. Прелиствайки времето.
горе