 |
|
| ЕВРОИНТЕГРАЦИЯ |
стр.7, бр.2, година X, 2003г. |
|
|
РАЗШИРЯВАНЕТО НА ЕС И ШАНСОВЕТЕ НА БЪЛГАРИЯ |
|
|
| Радостин КАЛОЯНОВ |
|
Радостин Калоянов е роден през 1967 г. Завършва английска гимназия в Бургас и висше образование в СУ "Св. Климент Охридски" - Философски факултет. Специализира в Университета в Амстердам, защитава докторска дисертация в Университета във Виена на тема "Принципи и тенденции в модерната теория на конфликта". Интересите и публикациите му са главно в областта на съвременната морална и социална философия, философия на човешките права, философия на психоанализата, съвременната американска политическа теория и др. Член е на българското Кантианско общество, на Американската Философска Асоциация и на Академията за изучаване на психоаналитични изкуства, САЩ. Понастоящем работи във Виенския фонд за интеграция като специалист в информация и връзки с обществеността.
Проекторешението на ЕС за разширение с 10 нови страни до 2004 г. плюс още 2 страни-кандидатки до 2007 г. предизвика една на пръв поглед оправдана еуфория на българската политическа сцена. Макар че решението на Съвета на ЕС от срещата на върха през декември 2002 г. в Копенхаген може да бъде онагледено и по един по-различен начин. Докато за присъединяването на първата група от кандидатки беше определена конкретна дата (1.05.2004 г.) - т. е. мерна единица, равна на "ден", то присъединяването на страните от втората вълна - България и Румъния - се планира с мерна единица "година". В българския случай по-голямата степен на проектност на резолюцията от Копенхаген - 2002, е за сметка на по-малката степен на екзекутивност, което на свой ред не означава непременно по-слаба задължителност на тази резолюция, а обозначава най-вече по-високата є степен на ревизируемост и възвратност. Едно неочаквано потвърждение на проектния характер на решението от Копенхаген бе дадено от развитието на българската позиция по кризата с Ирак. Докато резултатите от ноемврийската среща в Прага - 2002, за втората вълна на разширяване на НАТО на изток бе възприето от българската общественост като твърд ангажимент към България, то декемврийското решение от Копенхаген-2002, по силата на това, че нашето нареждане сред първите отново бе отложено, бе възприето по-скоро като проект, чието реализиране зависи от нови и следващи решения. De facto и двете решения за разширяване са в еднаква степен проектни и в еднаква степен подлежат на ревизия и корекция в зависимост от промени в политическите, юридическите или материалните условия на изпълнението им.1
Този факт обаче ни най-малко не помрачи гореспоменатата еуфория сред българската (най-вече политическата) общественост.
Разбуждането на подобни надежди донякъде е и един от мотивите на архитектите на разширението да вземат точно това решение точно сега, а не друго решение и по друго време. За двете страни-кандидатки с отложен старт - България и Румъния - този жест на обнадеждаване е дотолкова по-важен, доколкото засега единствено надеждите за бърз просперитет чрез членство в ЕС са най-силният аргумент на двете страни, особено във вътрешнополитически план, за членство в ЕС. Пресилено би било да се твърди, че в икономическо отношение някоя от тях е готова или ще бъде готова до 2007 г. да встъпи в ЕС. Икономическите статистики и прогнози неумолимо съкрушават всякакви очаквания за чудо, така необходимо за постигането на поне частична готовност за членство в посочения срок. Затова подгряването на надеждите за членство с назоваването на конкретни срокове за прием определено дава тласък на проевропейската ориентация в двете страни. Така погледнато, проекторешението на ЕС може да се изтълкува като поемане на исторически ангажимент към България, изразяващ се в еднозначното є признание като европейска държава и като неразделна част от обединена Европа. Това символично приемане на България липсваше досега така еднозначно и категорично заявено. Именно затова проекторешението на ЕС и символичното признаване на България са значим успех за страна като нашата с една досега неопределена или постоянно подлагана на съмнение геополитическа принадлежност.
Друг е въпросът, че поемането на този ангажимент и изразяването на това символично признание съвсем не означават поемане на ангажимент за прием на България в ЕС до 2007-а. Защо това е така ли? Нека първо се вгледаме в някои от особеностите на първата вълна на разширението. А то следва три реалнополитически закономерности, които определят и състава на обхванатите от нея държави: размер на страната-кандидатка, макроикономически показатели и влияние на съответното политическо лоби в Брюксел. Съзнателно не поставям адаптацията на законодателството и провеждането на административна реформа сред реалнополитическите условия за разширението на ЕС, защото реалнополитически са единствено тези условия за влизане в съюза, които са част от природни, исторически, икономически или културни дадености, които реалната политика иска или не, не може да пренебрегне или премахне като с удар на магическа пръчка. Тези извънполитически детерминанти на политическото действие и мислене определят реалностите в политиката, без да се съобразяват с политическите идеи, без да оставят на политиката възможност да избира дали да се съобразява с тях, или не, без политиката да може да оказва обратно въздействие върху тези дадености и да ги преобразува в желаната от нея посока или с желаната от нея скорост на промяна. От реалнополитическите фактори зависи привеждането на една конкретна политика (в случая - разширението на ЕС) в реалност, а не просто декларирането є като идея или програма.
Тук ще бъде очертана нормативната рамка на разширението от реалнополитическа гледна точка, разбирана като изходна позиция на базата на която в най-голяма степен могат да бъдат генерирани легитимни обществени очаквания и конструирани разумни стратегии за политическо действие. Именно реалнополитическите предизвикателства пред разширението на ЕС и по-точно неблагоприятната комбинация на отделните условия са тези, които могат напълно да осуетят приемането на дадена страна или да го отложат значително: все пак корекцията на броя на населението, подобряването на макроикономическите показатели или създаването на силно лоби в Брюксел не са неща, които да могат да станат от днес за утре. Разглеждани според размера им, една част от страните на първата вълна не надхвърлят един средноголям европейски град (Кипър, Малта), други се равняват на много голям европейски град с население между 1-2 милиона (в тази група попадат Словения, Естония, Латвия), останалите кандидатки от тази първа група с изключение на Полша са с размерите на някой от европейските мегаполиси. Единствено Полша се откроява с близо 40-милионното си население и с това е вече един съществен интеграционен проблем за ЕС. Според втория реалнополитически критерий за разширение - показателите за макроикономическо развитие - страните от тази група са доста разнородни. Икономическата изостаналост на Литва и Латвия се неутрализира в макроевропейски мащаб от малкия им размер. За останалите отново с изключение на Полша може да се каже, че са пример на едно повече или по-малко благоприятно съотношение между размер и икономическа развитост. Полша отново е изключение, защото при нея съотношението между размер и икономическа развитост би създало интеграционен проблем, който би се почувствал в целия досегашен ЕС. Така според двата досега изложени реалнополитически фактора всички страни - кандидатки от първата вълна, с изключение на Полша, би следвало да са там, където са - в първата вълна. Според същата тази логика България и Румъния също би следвало да са там, където са в момента - извън първата вълна. Присъединяването на Полша към първата вълна се дължи изключително на третия реално-политически фактор - на силното є европейско и американско лоби. От този фактор зависи и степента, до която всяка от страните-кандидатки е в състояние да постигне за себе си един или друг политически, юридически или икономически компромис в процеса на присъединяването. България и Румъния засега очевидно не отговарят до такава степен на този трети реалнополитически критерий, че да съумеят да си издействат компромис, подобен на полския или на Прибалтика, която, макар и в по-малка степен от Полша, също е компромисен участник в първата вълна.
Остава да видим защо проекторешението за приемане на България в ЕС до 2007 г., макар и да е признание за страната като част от европейската цивилизация, може да не означава или поне от сегашна гледна точка не означава реалното є възможно приемане в ЕС както до 2007 година, така и след това. Образно казано, втората вълна на разширение може да бъде напълно осуетена или значително забавена от първата вълна. Много вероятно е да се получи ефект на интерференция, който в дадения случай, както и във физиката, да промени посоката и начина на протичане на съставящите го процеси, в конкретния случай - двете вълни на разширение на ЕС. Първата вълна може да има този ефект върху целия процес на разширение на ЕС на изток, когато към изброените три реалнополитически условия на разширението се прибави и още едно - микроикономическото развитие на всяка от новоприетите страни. Под микроикономическо състояние нямам предвид просто микроикономическите показатели на една национална икономика, а по-скоро съвкупния им резултат, получил израз в стандарта на живот на всеки един от участниците в тази икономика. Засега този четвърти критерий на реалнополитическа делиберативност и действие има относително ниско собствено тегло, но е много вероятно, ако не и почти неизбежно, тъкмо той да натежи след приемането на страните - кандидатки от първата вълна. Ако този четвърти фактор получи централна роля в преценяването на готовността на страните - кандидатки за присъединяване към ЕС, то тогава шансовете на България и Румъния да бъдат приети до 2007-а стават още по-малки. Моментното и предвидимото развитие на двете страни в микроикономическо отношение не вещае нищо добро. Всеки здравомислещ българин, с минимална, но реална представа за разликата в стандартите на живот между ЕС и България, сигурно се пита тайно в себе си: възможно ли е ние да сме толкова бедни, та трябва да се подлагаме всекидневно на толкова лишения, а като цяло, като страна-кандидатка да сме готови за членство в ЕС. В това уравнение би следвало да има някаква грешка - при това грешка в алгоритъма на съставяне на подобни уравнения. Такава грешка обаче няма - уравнението и досегашното му решение са правилни. Обяснението за това защо това странно равенство - микроикономическа нищета=макроикономическа готовност за членство в ЕС - поне засега е правилно, изхожда от обстоятелството, че реалнополитическата нормативна рамка на разширение в момента се доминира от изложените по-горе три фактора: размер на страната-кандидатка, макроикономическите є показатели и влиянието на съответното политическо лоби в Брюксел. След първата вълна на разширение обаче тази нормативна рамка може и със сигурност ще претърпи корекции. Очакваната посока на тези корекции може да бъде единствено, че факторът микроикономическо състояние и личен просперитет ще получи драстично по-голяма тежест и значение при претеглянето на готовността за членство на оставащите страни-кандидатки, а също и при определяне на посоките и темповете на разширение на ЕС. Симптомите на тези очаквания са вече налице: в повечето страни - членки на ЕС, се води оживен, в някои случаи дори ожесточен обществен дебат по въпроса за вътрешната за ЕС миграция след първата вълна на разширение. Вътрешната миграция е пряко следствие на микроикономическото развитие на една страна-членка и на възможностите за личен просперитет, които тя може да предложи на своите граждани. В това отношение новоприетите страни-членки от Изтока, още дълго време след встъпването си в ЕС няма да могат да са конкурентоспособни и поради това ще са постоянен източник на вътрешна за ЕС миграция. Още отсега повечето настоящи страни-членки разглеждат сценария на една вземаща застрашителни размери вътрешна миграция като неизбежност в обозримото бъдеще на ЕС и обмислят стратегии и мерки за противодействие. От една страна, се засилват мерките за нейното ограничаване от външни на ЕС страни, от друга - се предвиждат мерки за временно ограничаване на свободното движение на трудова сила от Изток в един разширен ЕС. От последното естествено най-облагодетелствани ще са новопостъпилите страни-членки. В зависимост от това дали и до каква степен тези миграционни прогнози ще се сбъднат и особено в зависимост от това дали тези миграционни очаквания ще се сбъднат от лошата или от добрата си страна, от всичко това ще зависи и неизбежната корекция на нормативната рамка, според която разширението ще протече реалнополитически. От тази корекция, от степента и от посоката є зависи съдбата на бъдещото членство на България в ЕС. Второстепенни по значение и от сегашна гледна точка напълно непредвидими, но въпреки това не за пренебрегване са евентуалните егоизми на новоприетите страни-членки, които от момента на встъпване в ЕС ще могат да определят на равна нога със старите страни-членки по-нататъшното разширение на съюза на изток.
Изводът, с който и българската политика на интеграция в ЕС следва да се съобразява, е, че реално-политическата нормативна рамка на разширение на ЕС е почти толкова изменчива, лабилна и текуща, колкото текущи и пълни с поврати са и събитията, които биват планирани, реализирани и оценявани според същата нормативна рамка. Това изисква още отсега интензивна подготовка на сценарий на действие за след евентуалната и неблагоприятна корекция на нормативната рамка за втората вълна на разширението на ЕС. Това изисква калкулиране на последствията от тази промяна или подмяна на нормативната рамка за политиката на интеграция на България към ЕС, вграждане на резултатите от тези калкулации в сегашната политика на преговори и предприемане на превантивни и подсигурителни стъпки в смисъл на изискване на достатъчно гаранции от ЕС, че едно влошаване на нормативните условия на разширението няма да осуети напълно, отложи за неизвестно време или значително затрудни присъединяването на България - т. е. няма да постави България в една значително по-различна и по-неблагоприятна стартова позиция от всяка една от страните - кандидатки от първата вълна. Именно правото на равен старт и неговото компетентно и безкомпромисно отстояване предлага на страните от втората вълна известна, макар и да е рано да се каже дали ще бъде достатъчна, защита срещу превратностите на съдбата. Именно правото на равен старт е това идеалнополитическо условие на разширение на ЕС, което може да предложи на изоставащите страни като България институционална защита срещу почти неизбежните трансформации на реалнополитическата нормативна рамка на разширението и което може да придаде на процеса на разширението онзи не просто политически, но исторически смисъл, чието постигане не е по възможностите на една ръководена единствено от реалнополитически съображения и норми политическа делиберативност. Именно в това изконно либерално право на равнопоставеност, което е и в основата на политическите постижения на съвременна Европа и което е дължимо всекиму, живеят надеждата и шансът на България за заслужено скорошно членство в ЕС.
Всъщност доколко реални могат да бъдат българските шансове за членство, гарантирани от идеалнополитическата норма като тази на правото на равнопоставеност, зависи именно от изкуството на политиците да реализират тази идеална норма и да превърнат нормативния є потенциал в реална политика.
1 Това обаче не попречи на българското правителство поне в случая с иракската криза да третира членството ни в НАТО приоритетно - от една страна, поради липсата на негативен PR-ефект на декласиране както в случая с решението от Копенхаген, от друга - поради различното естество и различната трудност на изпълнимост на критериите за това членство. Докато икономическите критерии за присъединяване към ЕС са наистина неизпълними в проектосроковете, определени в Копенхаген, то политическите критерии за влизане в НАТО са далеч по-изпълними, особено при кризи като иракската, където за кратко време и със сравнително оскъдни средства, но с ясно изразена политическа лоялност може окончателно да бъде подпечатана визата ни.
|
|
| горе |
|
|
|
|
