архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
ЕВРИКА!* ИМРЕ КЕРТЕС
   Имре Кертес е роден на 9 ноември 1929 г. в Будапеща. Преживял е Освиенцим и Бухенвалд. През 1948 година завършва гимназия в Будапеща. От 1948 до 1950 г. е сътрудник на ежедневника "Вилагошшаг", през 1951-1953 г. е служител в пресцентъра на Министерството на металургията и машиностроенето. От 1953 г. е писател на свободна практика. Първият му роман "Безсъдбовност" (1975) е история на Холокоста - затварянето на едно момче в концентрационен лагер, преживяванията му там, оцеляването му и разбития му живот. "Кадиш за едно неродено дете" (1990) е продължение и отговор на първия му роман, тъй като главният му герой е бездетен и по този начин избира завършената съдба. В преводаческата си дейност се спира и на философски произведения. Превежда Ницше, Фройд, Витгенщайн и др. През 2000 г. е удостоен с Хердерова награда, а през 2002 г. с Нобелова награда за литература на Шведската академия.
Произведения: "Безсъдбовност" (роман, 1975), "Следотърсачът. Детективска история" (новели, 1977), "Провалът" (роман, 1988), "Кадиш за едно неродено дете" (роман, 1990), "Английският флаг" (разкази, 1991), "Дневник на галерата" (роман, 1992), "Холокостът като култура" (есета, 1993), "Протокол" (разкази, с Петер Естерхази, 1993), "Някой друг" (1997), "Тишина колкото една мисъл, докато отрядът за екзекуции презареди" (монолози и диалози, 1998), "Прокуденият език" (2001).


   Дължа преди всичко едно признание, навярно странно, но искрено признание. Откак се качих на самолета, за да получа тук, в Стокхолм, Нобеловата награда за литература за тази година, непрекъснато чувствам в гърба си острия поглед на безстрастен наблюдател; и в този тържествен момент, в който изведнъж съм изправен във фокуса на всеобщото внимание, се идентифицирам по-скоро с хладния наблюдател, отколкото с четения изведнъж по целия свят писател. Мога единствено да се надявам, че речта, която имам възможността да произнеса по този изключителен повод, ще ми помогне да слея най-сетне в едно тази двойственост, живеещите у мен две личности.    Засега сам аз не разбирам съвсем ясно що за апория чувствам между това високо отличие и творчеството ми, респективно живота ми. Навярно съм живял прекалено много в диктатура, във враждебна и безнадеждно чужда атмосфера, за да усвоя някакво литературно самосъзнание: просто не си заслужаваше да си блъскам главата над такива неща. В същото време отвсякъде ми даваха да разбера, че това, върху което размишлявам, така наречената "тема", която ме занимава, е отживяла времето си и не е атрактивна. И затова, пък и защото съвпада със собственото ми убеждение, винаги съм гледал на писането като на строго личен въпрос.

   Личен въпрос: което, разбира се, не изключва неговата сериозност, ако и подобна сериозност да изглеждаше малко смешна в свят, където единствено лъжата се приемаше сериозно. Философската аксиома тук гласеше, че светът е съществуваща независимо от нас обективна действителност. В един хубав пролетен ден на 1955-а аз обаче неочаквано стигнах до мисълта, че съществува една-единствена действителност и тази действителност съм аз, моят живот, този крехък и даден ми за неопределено време дар, който чужди и непознати сили са заграбили, одържавили, дефинирали и подпечатали и който аз трябва да си възвърна от така наречената история, от този чудовищен Молох, тъй като си е само мой и трябва да разполагам с него сам.

   Във всеки случай това коренно ме противопостави на цялата, ако не и обективна, но затова пък неоспорима действителност, която ме заобикаляше. Говоря за комунистическа Унгария, за "строящия се и цъфтящ" социализъм. Ако светът около нас е независимо съществуваща обективна действителност, то и човешката личност не е нищо друго - дори и сама за себе си - освен обект, а жизненият є път е безсмислена поредица от исторически случайности, над които можеш да се позачудиш, наистина, но не можеш да имаш нищо общо с тях. Не си заслужава да ги подреждаш в смислено цяло, тъй като съществуват моменти, които са прекалено обективни, за да може субективното Аз да поеме отговорността за тях.

   Година по-късно, през 1956-а, избухна унгарската революция. В миг страната се преобрази в субективност. Съветските танкове обаче бързо възстановиха обективността.

   Ако ви се стори, че иронизирам, моля ви да помислите какво се случи с езика през двайсети век, какво се случи с думите. Смятам за вероятно онова първо и най-потресаващо откритие на писателите от нашето съвремие, че езикът, като нещо, останало ни още от културатната епоха преди нашето летоброене, просто вече не е в състояние да изобразява действителните процеси и онези недвусмислени в миналото понятия. Помислете за Кафка, помислете за Оруел, в чиито ръце старият език просто се разтапяше като в огън, за да разровят след това пепелта му, в която се появяваха нови и неизвестни дотогава формулировки.

   Но бих желал да се върна на своя строго личен въпрос - писането. Има някои въпроси, които човек в моето положение дори не си задава. Жан-Пол Сартр например е посветил цяла книжка на въпроса "за кого пишем?". Интересен въпрос, но би могъл да бъде и опасен и аз във всеки случай съм благодарен на съдбата, че никога не ми се е налагало да разсъждавам върху него. Да видим в какво се състои опасността му. Ако си изберем, да кажем, някоя обществена класа, на която искаме не само да доставим наслада, а и да й въздействаме, тогава най-напред трябва да насочим поглед към собствения си стил, дали е подходящ като средство за оказване на подобно въздействие. Писателят лесно може да бъде обзет от съмнения: проблемът е в това, че неизбежно ще се заеме да наблюдава себе си. Пък и откъде би могъл да знае какво е точно желанието на публиката, какво ще є хареса? В крайна сметка не може да попита всеки поотделно. Пък и би било напразно. Може да изходи единствено от това как той си представя въпросната публика, самият той какви изисквания є приписва, върху самия него какво би оказало въздействието, което той иска да постигне. За кого пише тогава писателят? Отговорът е ясен: за себе си.

   Поне за себе си мога да кажа, че стигнах до този отговор без всякакви заобикалки. Вярно, че не ми беше трудно: нямах публика и на никого не исках да въздействам. Започнах да пиша не с някаква целенасоченост, и това, което пишех, не беше предназначено за никого. Ако писането ми е имало някаква цел, която би могла да се формулира, то тя се състои във формалната и езиковата вярност към темата и в нищо друго. Изясняването на тези неща беше важно в смешната, но тъжна държавно управлявана епоха на така наречената ангажирана литература.

   По-трудно мога да отговоря на поставения с право и не без известни съмнения въпрос защо пишем. И в това отношение съм имал късмет, тъй като и дума не е ставало да избирам по този въпрос. Случаят съм го описал точно в своя роман "Провалът". Стоях в запуснатото стълбище на едно официално учреждение и единственото, което се случи, бе, че чух отекващи стъпки откъм страничния коридор. Бях обзет от необикновена възбуда, тъй като стъпките приближаваха към мен и макар да идваха от една-единствена невидима личност, изведнъж ми се стори, че чувам стъпките на стотици хиляди. Сякаш с трополящи стъпки приближаваше цяло шествие и изведнъж проумях очарованието на това шествие, на тези стъпки. Да, на този коридор само за миг разбрах опиянението от самозабравата, пияната наслада от потъването в тълпата, онова, което Ницше - вярно, в друг контекст, но все пак подходящо - нарича дионисиево начало. Някаква почти физическа сила ме тласна и повлече към редиците, почувствах, че трябва да се опра на стената и да се притая, за да не се поддам на съблазънта.

   Разказвам за този интензивен миг така, както го преживях; сякаш изворът, от който бликна като пророчество, се намираше някъде извън, а не вътре в мен. Такива моменти са познати на всеки творец. Някога са ги наричали внезапно вдъхновение. Но това, което ми се случи, аз не бих наредил все пак сред художествените преживявания. Бих го нарекъл по-скоро екзистенциално прозрение. Защото ми даде в ръце не изкуството, чийто средства се наложи още дълго да търся, а живота, който вече почти бях загубил. Ставаше въпрос за самотата, за трудния живот, за онова, за което говорих в началото: да излезеш от примамливото шествие, от историята, които те обричат на безличие и безсъдбовност. С ужас осъзнах, че цяло десетилетие след като се бях върнал от нацистките концентрационни лагери и тъй да се каже - с един крак в ужасната хипноза на сталинския терор, от всичко това у мен бяха останали само някои неясни образи и няколко анекдота. Сякаш не се беше случило с мене, както се казва.

   Очевидно такива пророчески моменти имат свои продължителни предпоставки и Зигмунд Фройд би ги извел от потискането на някакво травмиращо преживяване. Кой знае дали не е бил прав. Но понеже съм по-склонен към рационализъм и са ми чужди всякакъв мистицизъм или преклонение пред авторитети: щом говоря за пророчество, то под това би трябвало да разбирам определена реалност, облечена в свръхестествена форма; внезапното, едва ли не революционно откровение на зреещата у мен мисъл, нещо, което се е изразявало с древния възглас "Еврика!" ("Открих!") Но какво?

   Веднъж казах, че така нареченият социализъм за мен означаваше същото, каквото за Марсел Пруст потопените в чая курабийки-мадленки, които за миг възкресявали у него вкуса на отминалото време. Преди всичко по съображения от езиково естество след потушаването на революцията през 1956 г. реших да остана в Унгария. От този момент вече не като дете, а като зрял човек имах възможността да наблюдавам как функционира една диктатура. Видях как лишават един народ от неговите идеали, видях началните предпазливи жестове на приспособяването, осъзнах, че надеждата е инструмент на злото и че Кантовият категоричен императив, етическото, е просто една гъвкава слугиня на самооцеляването.

   Можем ли да си представим по-голяма свобода от тази, която има писателят в една сравнително ограничена, бих казал уморена, дори декадентска диктатура? През шейсетте години унгарската диктатура достигна състояние на консолидация, което почти можеше да се нарече обществен консенсус и което по-късно западният свят с ведро снизхождение умилено нарече "гулашен социализъм": изглеждаше, че след първоначалните упреци унгарският комунизъм най-внезапно се е превърнал в любимия комунизъм на Запада. В дълбокото блато на този консенсус човек или окончателно се отказваше от борбата, или намираше онези криволичещи пътеки, които го отвеждаха до вътрешната свобода. Режийните на писателя са евтини, за да упражнява професията си са му достатъчни хартия и молив. Отвращението, депресията, с които се събуждах всяка сутрин, веднага ме въвеждаха в света, който исках да изобразя. Осъзнах, че изобразявайки изстрадалия логиката на тоталитаризма човек в един друг тоталитаризъм, езикът, на който пишех романа си, несъмнено става изключително сугестивен медиатор. Като преценявам съвсем откровено тогавашното си положение, не знам дали на Запад, в едно свободно общество, щях да съм способен да напиша романа, който днес светът познава под името "Безсъдбовност" и Шведската кралска академия го удостои с най-високо признание.

   Не, вероятно тогава щях да се стремя към друго. Не казвам, че нямаше да е към истината, но навярно към една друга истина. На свободния пазар на книги и идеи навярно и аз щях да си блъскам главата над някоя по-лъскава романна форма: можех да накъсам например романното време и да разкажа само най-въздействащите моменти. Само че в концентрационните лагери моят герой живее не собственото си време, тъй като не разполага нито с времето си, нито с езика си, нито с личността си. Не си спомня, а съществува. Така че горкият трябваше да изстрада докрай сивите капани на линеарността, без да съумее да се освободи от мъчителните подробности. Вместо ярка поредица от големи трагични моменти, наложи се да изживее цялото, което е потискащо и в него няма много разнообразие, както няма и в самия живот.

   Но пък довежда до смайващи поуки. Линеарността изискваше цялостно запълване на възникналите ситуации. Не даваше възможност например елегантно да прескочим двайсет минути единствено заради това, че тези двайсет минути зеят като непозната и ужасяваща черна яма пред мен, като масов гроб. Говоря за онези двайсет минути, прекарани на железопътната рампа на изтребителния лагер в Биркенау, докато слизащите от композицията хора стигнат до осъществяващия селекцията офицер. В общи линии си спомнях тези двайсет минути, но романът изискваше да не вярвам на паметта си. Но колкото и описания, изповеди, спомени на оцелели да четях, те без изключение бяха единодушни, че всичко е протекло много бързо и непроследимо: разковали вратите на вагоните, чули се крясъци и лай на кучета, мъжете и жените били отделени едни от други, в дивата бъркотия изведнъж се оказали пред някакъв офицер, който, хвърляйки им бегъл поглед, посочил нанякъде с ръка, и после изведнъж се оказали в затворнически дрехи.

   Аз по друг начин си спомнях тези двайсет минути. Търсейки достоверни извори, най-напред прочетох чистите, жестоки до самоизтезание разкази на Тадеуш Боровски и особено "Дами и господа, моля заповядайте в газта". По-късно ми попадна серия от снимки, правени от SS-офицер за пристигащите товари с хора на рампата в Биркенау, които са били намерени от американски войници в някогашната SS-казарма на освободения от тях лагер в Дахау. Разглеждах смаян тези снимки. Хубави, усмихнати женски лица, млади хора с умни погледи, пълни с добри намерения, готови за сътрудничество. Сега вече разбирах защо се бяха размили у тях онези срамни двайсет минути на бездействие и безпомощност. И като си помисля, че това се е повтаряло ежедневно, ежеседмично, ежемесечно, дълги години наред, съумях да надзърна в техниката на ужаса и разбрах как може самата човешка природа да бъде обърната срещу човешкия живот.

   Така напредвах стъпка по стъпка по линеарния път на познанието; това беше евристичният ми подход, ако щете. Скоро разбрах, че въобще не ме интересува за кого пиша, нито пък защо пиша. Интересуваше ме един-единствен въпрос: какво общо имам аз с литературата. Защото беше ясно, че от литературата и от онези идеи, от онзи дух, които са свързани с понятието за литература, ме дели непреодолима граница и името на тази граница - както и на много други неща - е Аушвиц. Когато пишем за Аушвиц, трябва да знаем, че Аушвиц - поне в един определен смисъл - прекъсна литературата. За Аушвиц би могло да се напише единствено черен роман, с извинение, булеварден роман с продължение, който започва в Аушвиц и продължава до наши дни. С което искам да кажа, че от Аушвиц насам не се е случило нищо, което да отмени Аушвиц, което да опровергае Аушвиц. В моите текстове Холокоста никога не може да се появи в минало време.

   Казват за мене - и то ту като похвала, ту като заяждане, - че съм писател с една-единствена тема: Холокоста. Нямам нищо против, защо да не приема в известни рамки отделеното от мен място на въпросния библиотечен рафт? Защото кой писател днес не е писател на Холокоста? Искам да кажа, че не е задължително темата да е пряко свързана с Холокоста, за да бъде вниманието ни спряно на прекършения глас, който от десетилетия насам господства в модерното европейско изкуство. Ще отида и по-нататък: не познавам добро, правдиво изкуство, в което да не се чувства тази разделна линия, сякаш човекът гледа съкрушен и безпомощен света, както след някоя кошмарна нощ. Проблемният кръг от въпроси, наречен Холокост, никога не съм се опитвал да разглеждам като някакъв неразрешен конфликт между германци и евреи; никога не съм мислил, че е най-новата глава от многострадалната история на еврейството, която логично следва предишните изпитания; никога не съм смятал, че е еднократно отклонение от така наречената история, погром с по-голям от предишните размери, предпоставка за създаването на европейска държава. В Холокоста аз прозрях състоянието на човека, последната спирка на голямото приключение, докъдето стигна европейският човек след две хиляди години етика и нравствена култура.

   Сега вече трябва да мислим единствено за това как да вървим по-нататък. Проблемът на Аушвиц не е в това дали ще теглим чертата или не; дали ще запазим спомена за него или ще го запратим в съответното чекмедже на историята; дали ще издигнем паметник на милионите убити и какъв да бъде този паметник. Истинският проблем на Аушвиц е, че се е случил и този факт не може да бъде променен не само с най-добра воля, но и с най-зла. Най-точното определение на това тежко състояние може би даде унгарският католически поет Янош Пилински, когато го нарече "скандал"; под което очевидно е имал предвид, че Аушвиц се случи в рамките на християнския културен кръг и в метафизически смисъл е непреодолим за него.

   Стари пророчества казват, че Бог е мъртъв. След Аушвиц несъмнено останахме сами. Трябва сами да създаваме ценности ден след ден, с онова упорито, но невидимо етическо усилие, което ще извади в крайна сметка тези ценности на бял свят и може би ще ги освети в нова европейска култура. Смятам, че наградата, с която Шведската академия удостои моето творчество, означава, че Европа отново има нужда от опита, който очевидците на Аушвиц и Холокоста бяха длъжни да споделят. В моите очи, позволете ми да го заявя, това е израз на смелост, дори в определен смисъл на непоколебимост; понеже са искали да дойда тук, макар че е трябвало да се досещат какво ще чуят от мен. Но откровението, което получихме чрез Endlosung и "концентрационния универсум", не може да бъде криворазбрано и единственият ни шанс за оцеляване, за съхраняване на съзидателната сила е признаването на тази нулева точка. Защо да не е плодотворно едно такова прозрение? В дълбините на големите прозрения, дори когато се градят върху незапомнени трагедии, винаги стои най-прекрасната европейска ценност, идеята за свободата, която дава на живота ни някакъв плюс, някакво богатство, подтиквайки ни да осъзнаем факта на съществуването си и отговорността си пред него.

   Особена радост е за мен, че мога да споделя тези мисли на родния си унгарски език. Роден съм в Будапеща в еврейско семейство, което по майчина линия е от трансилванския град Коложвар**, а по бащина - от най-югозападното кътче на Балатонския край. Дядо ми и баба ми са палили свещ при настъпването на Сабат, в петък вечер, но имената им вече били унгарски, и за тях е било естествено да смятат еврейството за своя религия, а Унгария за своя родина. Родителите на майка ми намериха смъртта си в Холокоста, родителите на баща ми загинаха по време на комунистическия режим на Ракоши, когато еврейският старчески дом бе преместен от Будапеща в северните покрайнини на страната. Струва ми се, че тази кратка семейна история съдържа и символизира мъченическата история на страната ни в най-ново време. Тя ме учи, че в скръбта е затаена не само горчивина, но и голям нравствен заряд. Да бъдеш евреин: според мен днес отново е нравствена задача. Ако Холокостът създаде култура - а това е неоспорим факт - целта є може да бъде единствено, в една непоправима реалност да се роди избавление чрез духа: катарзисът. Това желание ме е инспирирало във всичко, което съм създавал.

   Макар думите ми вече да са към своя край, искрено признавам, че все още не съм намерил успокоителното равновесие между живота си, творчеството си и Нобеловата награда. Засега изпитвам единствено дълбока благодарност - благодарност за обичта, която ме спаси и ми дава живот и днес. Но трябва да се признае, че в този трудно проследим жизнен път, в тази, ако мога така да се изразя "кариера" - моята - има нещо объркващо, нещо абсурдно; нещо, което едва ли би могло да се проследи докрай, без човек да бъде обзет от изкушения във вярата си в извънземния ред, в провидението, в метафизическата правда: т. е. без да влезе в капана на самоизмамата и без да заседне в плитчините, без да се провали и без да загуби дълбоките си и мъчителни връзки с милионите, които загинаха, без да познаят милост. Не е толкова просто да си изключение; но ако съдбата ни е отредила да сме изключителни; трябва да се примирим с абсурдния ред от случайности, който - капризен като взвод за разстрел - властва над живота ни, който е оставен на произвола на безчовечни правителства и ужасни диктатури.

   И все пак, докато се готвех за тази реч, ми се случи нещо много особено, което в известен смисъл все пак успя да възстанови спокойствието ми. Един ден пощальонът ми донесе голям кафяв плик. Изпращаше ми го директорът на Бухенвалдския възпоменателен център, доктор Волкхарт Книге. Към любезните си благопожелания беше прибавил и по-малък плик. Описал беше какво съдържа, в случай че не ми достигнат силите, да не ми се налага да застана очи в очи с него. В плика намерих копие от оригинала на дневния доклад от 18 февруари 1945 г. От графата "Abgange", т. е. "спад", узнах за смъртта на пленник "шейсет и четири хиляди деветстотин двайсет и четири", роден 1927 година, евреин, фабричен работник, на име Имре Кертес. Двете неверни данни, датата на раждането ми и професията ми, са попаднали там - когато ме приемаха в администрацията на бухенвалдския концентрационен лагер, казах, че съм с две години по-голям, за да не ме пратят с децата, и предпочетох да съм фабричен работник пред ученик, тъй като изглеждаше по-благонадеждно.

   Значи веднъж вече съм умрял, за да мога да живея - и навярно това е моята истинска история. Ако е така, тогава посвещавам родения от тази детска смърт роман на милионите мъртви, на всички, които си спомнят все още за тях. Но тъй като в крайна сметка става въпрос за литература, за такава литература, която и според аргументацията на вашата Академия е едновременно и свидетелство, навярно тя ще бъде полезна и за бъдещето, дори бих искал да кажа: ще служи на бъдещето. Защото, когато мисля за травматичното въздействие на Аушвиц, стигам до основните въпроси за виталността и креативността на днешния човек; така че мисля ли за Аушвиц по навярно парадоксален начин, размишлявам по-скоро за бъдещето, а не за миналото.

Превод: Светла Кьосева


Кадиш за нероденото дете (Откъс)


   "Не!", казах, макар че, що се отнася до еврейското не, и за него би имало достатъчно причини, казах, достатъчно е да си представим един отчайващ и недостоен разговор, казах, да кажем, казах, да си представим писъците на детето, на детето ни - и твоите - да речем, казах детето чуло нещо и тъкмо крещи, да речем, казах "Не искам да съм евреин!", та нали е много допустимо и много оправдано, казах, да речем, детето да не иска да е еврейче, и че мен ще ме смущава отговорът, да, защото как е възможно едно живо същество да бъде принудено да бъде евреин, в това отношение, казах, винаги бих стоял с наведена глава пред него - пред теб, - защото не бих могъл да дам на него - на теб - нищо, нито обяснение, нито вяра, нито огнестрелно оръжие, за мен еврейството ми не означава нищо, по-точно като еврейство нищо, като опит всичко: животът ми, или оцеляването ми, духовното ми състояние, в което живея и което като духовно състояние поддържам и за мен това е достатъчно, аз отлично се задоволявам с толкова, въпросът обаче е ще се задоволи ли, то - ще се задоволиш ли ти - с толкова. И все пак, казах, не казвам еврейско не, въпреки всичко, защото няма нищо по-отвратително, по-позорно, по-унищожително и самоотричащо се от такова, да го наречем рационално не, от това еврейско не, няма по-евтино от него, няма по-страхливо, казах, омръзна ми убийци и отрицатели на живота да се изправят в негова защита, прекалено често се случва, казах, за да събуди у мен дори отричащия го инат, няма по-ужасно, няма по-позорно от това, да отричаш живота заради удоволствието на неговите отрицатели, та нали дори в Освиенцим се раждаха деца, казах, и на жена ми, естествено, є хареса тази аргументация, макар да не ми се вярва много, че ме беше разбрала, както вероятно аз не разбирах самия себе си. Да, и не много след това се случи да ми се наложи да се кача на трамвай, пътувах за някъде, кой знае за къде, сигурно по свои си работи, като че ли имах още работи, след като всички тези мои земни дела вече бяха приключени, и се бях загледал през прозореца в подобното на срутване движение, в неочакваното отдръпване на спирките. С дрънчене прелитахме сред страховити къщи и тънките писъци на изскачащата тук-там залиняла растителност, и внезапно, като някакъв атентат, се качи едно семейство. Забравих да спомена, че беше неделя, дискретно агонизиращ неделен следобед, вече затоплящ се сезон. Бяха петима, родителите и три момиченца, най-малкото току-що бе изпълзяло от пелените, блестеше в розови, сини и руси цветове, лигавеше се и решително пищеше, сигурно му е горещо, помислих си. Майка му, с кафява коса, кротка и изтощена, го взе в скута си, стройната є шия се наведе над него с пречупената дъга на движението на оперна танцьорка. Средната сестра стоеше с нацупено лице до майка си, успокояваща най-малката, най-голямото, мислех си, може би седем-осемгодишно момиченце утешително є със съпричастността на отхвърлените обви с ръка рамената на сестричката си, тя обаче сърдито я отърси от себе си. Искаше да притежава майка си, но знаеше, че каузата є е загубена, както и средствата є - неспирното пищене, което сега вече е предимство на най-малката. Голямото момиче сега остана само, в този хубав светъл неделен следобед отново преживя горчивината на пренебрежението, самотата и ревността. Дали ще съзрее в нея като примирителна прошка, мислех си, или по-скоро като скрита в дупка невроза, мислех си, докато бащата и майката я натикат в някаква срамна екзистенция, мислех си, с която ще се примири, мислех си, и която със срам ще изпълнява после, а ако не със срам, то още по-срамно ще е за нея и за всеки, който є я е натрапил и се е примирил, мислех си. Баща им - жилест, тъмнокос мъж с очила, в платнен летен панталон, на босите му крака сандали, адамовата му ябълка като някакъв тумор, опъна жълтите си костеливи ръце между острите си колене, а малкото най-сетне се успокои; и на петте лица, като трансцедентно послание изведнъж изгря надминаващата всичките прилика. Бяха грозни, измъчени, мизерни и благословени, у мен се бореха смесени чувства, отвращение, привличане, ужасяващи спомени и тъга, и тъй да се каже по челата им видях изписано и дори по стените на трамвая, с огнени букви:

   "Не!" - никога не бих могъл да стана баща, съдба, бог за един друг човек,

   "Не!" - никога не може да се случи с едно друго дете това, което се случи на мен, детството,

   "Не!" - пищеше, виеше нещо у мен, невъзможно е това, детството, да се случи с него - с теб - и с мен, да, и тогава започнах да разказвам на съпругата си за своето детство, или може би на себе си, не зная, но є разказвах с всичката разточителност и принуда на логореята си, разказвах без задръжки, дни, седмици наред, всъщност и сега разказвам, макар и отдавна вече не на съпругата си.

Превод: Юлия Крумова
горе