архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Радост Даскалова
   Завършила е езикова гимназия, а по-късно и руска и българска филология. Дълги години е работила в частния сектор. Понастоящем (от 2002 г.) живее със семейството си в Лондон. Има склонност към литературата и от 2006 г. помества произведенията си в сайтове за литература "ХуЛите" и "Откровения" под псевдоним Регина.



Millies cookies
(домакинска поезия)

Ръцете ми миришат на ванилия,
на бял и черен шоколад.
Набухва двойно в купата ми сивият,
по януарски свит в дома си свят.

Бароковото бюстие на зимата
бродира по стъклата хлад,
и каталясал вятърът от климата,
спи при бисквитките ми с шоколад.

Навил си е опашката и като смок,
по реотаните примрял,
спирално вее електрическия ток,
разтапящ шоколада черно-бял.

А времето е скрипнало и с вълчи зъб
оголва сивото до сняг -
спиралата да отрече и в плосък кръг
да ме държи като константен знак.

Замесих сивото, пека бисквитите -
досущ са мънички слънца.
Не вярвам да е някакво откритие -
сив ден и двата вида шоколад.

Ръцете ми миришат на ванилия.
Кръгът - в спирала върнат пак.
И сякаш...по не е във сиво сивият,
по януарски свит в дома си свят.

*Millies cookies - известна рецепта бисквити с шоколад.



Spanish caravan

Напича пладне - път го бие.
Щурци раздират с жици прахоляка.
Каруцата скрипти и вие,
и конят куца и със двата крака.
А той - китарата прегърнал -
извила хълбоци на женско тяло,
подръпва струните и тръпне
унесен, в скъсаното наметало...

"Далечна моя...и копняна...
Лета към теб пътувам, а не стигам.
Мен ми е покрив ханът само,
прегръдка - дни непраната ми риза.
На всяка порта като куче
и пях, и вих, и лах - дано ме пуснеш.
Затръшваха врати - не случих...
Не те намерих да разквася устни."

И път го бие - скърца окът,
като жена китарата му шепне.
Там горе - в синьото високо
каруцата му мярна се последно.


Спусъкът на мълчанието

Тегнат над двете ни бири облачни плажове -
неутешими пастелни чудовища.
Малкият пъб е последната линия, врязана
в поливалентните наши кръстовища.
Лодки разсъхнати спят по очи и лагуните
тихо сънуват в сгъстено безветрие.
Кеят приплясква със длани и дави ни думите,
морен от плач да им прави молебени.
Ние сме спусъци на заредени мълчания,
втренчено в пяната бирена спрели дулата си.
Тя ни рисува планински вериги в Хаваите
и се топи на вода за веслата ни.
Два стръмни острова сме в чекмеджето на лятото -
(няма ни в картите на Пасифиците)
двама самотници, хвърлили брод през Екватора -
остри скали за гнездене на птиците.
А помежду ни - онази, която я имаше,
с кротки очи разпуска косите си,
за да измоли смирено за мене и зимата,
нощ още само със теб... за помилване.


горе