 |
|
| ВЯРА |
стр.19, бр.2, година X, 2003г. |
|
|
ДЕН ПЪРВИ, ДЕН ОСМИ, ДЕН НЕВЕЧЕРЕН
НЕОТМИНАВАЩАТА ПАСХА НА ПРАВОСЛАВИЕТО |
|
|
| Калин ЯНАКИЕВ |
|
Когато в последните години ми се случи да чуя от хората, чиято голяма идея е "съвременността", че Православието няма свое "приношение" за "днешния" ден; няма свое слово за "времето", в което живее човекът в света, аз - кой знае защо - се сещам за удивителния обичай, който - както ни е засвидетелствано - е имал Св. Серафим Саровски. Светецът - казват - поздравявал всеки, който идвал при него, във всеки ден през годината, с пасхалния поздрав "Христос Воскресе". Не е ли - питам се - именно този поздрав "словото" на Православната църква за "дните" на човешката история; словото, според което Денят на Възкресението, на "Пасхата" е сега, той е днес, той е всеки ден, "през всички дни до свършека на света" (Мат. 28: 20)? Аз дори не мисля да отричам направо упрекът на секуларизма към Православната църква. В един повърхностен смисъл, той е дори неотрицаем. Наистина, вярно е, че Православието най-малко от всички християнски "деноминации" има отношение към времето като време, към ежедневието като ежедневие. Същевременно обаче съвсем не е вярно, че Православието няма никакво "известие", никаква "дума" за времето на ежедневието изобщо. Напротив - струва ми се, че именно неизменният поздрав на Св. Серафим Саровски най-красноречиво и най-точно е изразил онова, което Православието има да "съобщи" на времето на "този век". И то е тъкмо това, което времето не може да даде на себе си; което така томително така остро липсва на всяко "днес", на всички "днес" - вечността.
"Христос Воскресе"! Всеки ден "Христос Воскресе", всеки ден е "Воскресение", "Пасха"! Как трябва да се разбира това? Опрян на вековния сакраментален опит на Православната църква, и на учението на Св. Отци, аз се наемам да твърдя, че това трябва да се разбира в най-прекия, буквален смисъл, защото според самото понятие за Възкресението, в което Църквата безусловно вярва, макар денят, в който, Христос възстанал от мъртвите да е настъпил във времето - а именно "след съботата", "на разсъмване в първия ден на седмицата"(Мат. 28: 1) - този ден същевременно е извършил нещо особено съществено с времето. Казвам "с времето", защото изгревът му - в който първи пристигнали жените-мироносици - ознаменувал чудесен "пробив" в течението на "дните" . С разсейването на мрака в онази утрин свършил - за Богочовека свършил - последният ден, който е осъден - според заканите на тленната природа - да бъде сменен от друг следващ след него ден. Свършил "седмият ден" (иудейската "събота"), следващият след който е само първи, пореден първи ден от новата седмица. И как би било иначе след като денят, в който Христос възстанал от мъртвите, бил същевременно денят, в който Той се "завърнал" в Своята вечност - в Царството Си, в което дните вече не се сменят едни от други, времето вече не тече и не изтича, доколкото тъкмо изтичането му е победено.
Ето следователно в какъв смисъл въпросният "ден" на възставането на Христос от Гроба, съвсем не е просто ден, настъпил подир един определен ден (след една поредна "събота"), а - поне за Христа - се оказва ден след приключването на сменящите се един на друг дни изобщо; ден след времето на "дните" - "ден осми" - ден след, но и вън от седмиците на "дните", след последния - за Богочовека - "седми" ден.
Безспорно, този ден бил и първи ден в един дълбок не просто пореден смисъл на тази дума: бил първият ден на придобитата от Христа вечност за естеството на човека; началото на деня вън от течението и изтичането на дните и следователно - този "ден осми" е наистина и "ден първи", но "ден първи", който е особен - който вече не ще залезе, няма да изтече и да отмине, няма да престане. "Ден първи" на победилия смъртта живот, "ден първи" на вечността на невечерието - "ден невечерен". За него Св. Григорий Богослов е казал в слово 41, че той е "взет от бъдещия век и е осми, заедно с това и първи, а по-добре е да се каже - един и нескончаем". С изгрева му дните на "този век" са останали назад, денят на "бъдещия век" е настъпил и той вече няма да завърши - нито за възкръсналия в него Христос, нито за всички онези, на които Той ще даде (и вече е дал) съпребивание със Себе Си. "Понеже по нашето учение - пише и Св. Василий Велики - е известен и оня невечерен, нямащ приемство и нескончаем ден, който у Псалмопевеца е наименуван "осми", защото се намира вън от това седмично време. Ето защо, ще го наречеш ли "ден" или "век", ще изразиш едно и също понятие".
Невечерният ден на Възкресението - този нов "век", явил се на света обаче, съвсем не е нещо, извършило се просто за Самия Христос. Пределно ясно е, че то е събитие преди всичко за човеците, за тварите, измежду които Христос е "перворождений" (по човечеството Си). То е нещо извършено, за да се участва в него и тъкмо онези, които чрез Христа участват и ще участват в него, собствено и съставляват "Църквата". Всъщност това особено настойчиво подчертават всички Св. Отци. "Христос, първороденият от цялото творение - пише Св. Иустин Философ - стана също началото на нов род, възроден от Него посредством водата и вярата, и дървото (на Кръста). Би могло да се утвърди следователно, че същностното, собственото "време" на въпросния "нов род", който е Църквата, е също "денят Христов", невечерният ден "Воскресение", в който Господ тогава стои, председателствайки Трапезата на Царството, както Сам е предрекъл на учениците Си в навечерието на Страстите: "Истина ви казвам: Аз вече няма да пия от лозовия плод на оня ден, когато ще го пия нов в царството Божие" (Марк. 14: 25). За Църквата Божия - и това трябва особено да се подчертае - този "ден", за който говори Христос на апостолите - в собствен смисъл на думата не предстои. Макар че е след "дните" на тленния свят, макар че е "ден осми", той вече е настъпил и не е друг някой, а именно онзи ден - "след съботата", когато Гробът се оказал опразнен.
Макар да не предстои обаче, макар и вече да е, да пребивава, той също има своя особена - именно църковна, тайнствена - динамика. Защото, ако според вярата на Църквата Христос бил първият, Който (като човек) влязъл в "невечерния ден" на Царството, то скоро след туй в него били приети и Неговите ученици - апостолите, на които Той - според казаното, дал общение със Себе Си, дал им да се съобщят с Неговото безсмъртно Божество (срв. "Аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство, и да седнете на престоли..." Лук. 22: 29-30). От само себе си се разбира обаче, че това пиршество на Трапезата на Царството, за разлика от пиршествата на тоя свят, е "неоскудеваемо". Веднъж открило се, при изгрева на онази ранна утрин, то не престава да бъде открито. То пребивава в "невечерния ден" на Христа, и Христос - самото пиршество на вечния живот - както е призовал на него апостолите, така пребивава в призива Си, а ястието и питието на Трапезата Му си остават в първоначалното изобилие и предложеност за всички, които подир апостолите и чрез апостолите ще чуят тоя зов от дните си и от тях, от дните на годините и вековете си, ще надойдат да се присъединят към отците си. Ето защо, макар вече да не е то "този" свят - а да е подир неговите дни и на мястото на неговите дни - денят на Възкресението продължава да грее все пак в "този" свят, неспиращ да се върти в своя "век" - родом с него, в съприкосновение с него - дорде не дойдат от "дните" му на Трапезата Господня всички, призовани да споделят даровете є. Всичко това означава, че църковното пребиваване във времето - църковното обживяване на тая par exellense секуларна стихия, дълбоко не-елементарно. От една страна, както се вижда, синовете на Църквата пребивават извън времето на "този свят"; техният живот е нетечащ, той е в един "ден", който във всички земни дни е все същият и в него всички са винаги. Този "ден" християните имат и пазят зад стените на храмовете си, където - би могло да се каже - всякога е Пасха и където, според поетическата визия на О. Манделщам: "Евхаристия как вечный полдень длится". От друга страна обаче, самият този "ден невечерен", самият този "ден" от "бъдещия век", който е "денят" на християните, все още пребивава в този свят, в неговия "век", защото от неговите дни и години се изпълва - продължава да печели сътрапезници за неоскудяващия си пир. Следователно, Църквата също все още пребивава в своя "ден невечерен", в своето "вечно пладне" не някъде другаде, а в дните на света и ще пребивава така в своя "ден" през всички дни на света, докле те се не изпълнят. В храма, където същински живее Църквата (където тя, живее като Църква), винаги е Пасха, но този нетечащ, незалязващ, греещ един ден е в храма ето вече две хиляди години - ден след ден, всеки ден.
Ето защо обаче е неточно - и именно по църковному е неточно - да се казва, че Денят на Възкресението, Денят на Пасха, настъпва за Църквата през определен период от време (например след всяка събота или пък след всяка Велика Събота през годината). Още по-малко е адекватно да се казва, че след всяка (седмична или пък Велика) събота настъпва един нов пореден "ден Господен", една поредна Пасха. По-точно би било църковното схващане на деня "Възкресение" да се представи чрез аналогия с въртенето на Земята около нейната ос и периодичното є обръщане към слънцето. Защото както извършвайки своя оборот Земята ни не среща всеки път лъчите на едно ново слънце, но напротив - слънцето, откакто е засветило, не престава да свети, не помръква и неговия "ден е постоянен, невечерен и в него - все същият - Земята все отново и отново се завръща подир всеки дванадесет часа, точно така и Църквата - отлагайки настрана "времето", тя влиза в онова, което във времето на дните є, не е от времето на дните. "Връща се" - ако не всеки земен ден, то всеки неделен ден и - особено тържествено - веднъж в годината, в "деня", в който пребивава Бог, в незалязващия ден Пасха, разтворил крилете си над всички земни дни - от онази първа утрин, в която мироносиците се пробудили в него от скръбта на вековете. Наистина, както го е изразявал Св. Серафим Саровски: "Христос Воскресе". Пасхата не предстои, тя не си е отишла. Тя е тук - всеки ден и всеки ден е този ден - тоя един-единствен Велик ден.
И какво в края на краищата? Да, прави са секуларните критици, че Църквата, утвърждавайки Христовото Възкресение, утвърждава настъпилостта на един "ден", който по самата си същност на възкръсен ден, вече не би могъл да има участие в продължаващото да тече катадневно време на света. В този смисъл този "ден" няма наистина никакъв дял в "нашите" дни, няма нищо за тях и е отвъд тях - отвъд "времето", отвъд "ежедневието", отвъд прехвалената "съвременност". Но той е отвъд тях, отвъд "дните" не като някакво перманентно отлагано "утре", не като някакво недостижимо от никой ден "следтова", "винаги-след-това", а той е днес, сега, тук. Днес е вечността! Всеки ден е вечността! Само че "днес" и "всеки ден" тя е тук скромно, нешумно, дори незабележимо - зад прага на старата църквица, в пресечката, на едновремешното площадче - вече застроено, притиснало с къщите си зида й. Само вечер, сутрин много рано или в неделя, че това е тъй, възвестява камбаната є. И го прави неизменно, катадневно - от две хиляди години вече. За да няма светът извинение, че не е бил уведомен за онова, що Църквата е подарила на дните му.
|
|
| горе |
|
|
|
|
