 |
|
| ЕТНОКУЛТУРА |
стр.57, бр.2, година X, 2003г. |
|
|
БЕЛО БЛАТО - ЦАРИБРОД: ДА ПРЕБРОДИШ ВРЕМЕТО |
|
|
| Румен СТОИЧКОВ |
|
 |
Сестрите певици Мария и Магдалина Калапиш, с. Бело Блато
|
Бело блато, Иваново, Панчево, Кореновац, Конак, Стари Лец, Яша Томич, Ковин... Имената са на селища в пределите на Сърбия. На север от Белград са, в сръбската част на Банат. За нас, българите, тази територия е означавала винаги едно - подслон за някогашните ни предци, участници в Чипровското въстание през 1688 година. В родината ги наричаме банатски българи, като разбира се, правя уговорката, че голяма част от тях живеят и в съседна Румъния.
Пристигам в с. Бело блато, заедно с певеца Илия Луков, който е поканен да изнесе концерт в местното читалище. Чакат ни на мегдана. И ни посрещат като най-скъпи гости. Разстоянието до София е около 600 км, което е и повод веднага да се осведомят как сме пътували и не искаме ли да "пладнуваме"? Последната дума ми звучи странно и навява различни асоциации. Отказвам няколко пъти предложението за пладнуване, без да осъзнавам, че е предложение за обяд. Защото лексиката е архаична. Това е езикът на предците - чипровски въстаници. Техните днешни потомци тук са около 200 и живеят заедно с румънци, словаци, сърби, унгарци. Около Втората световна война са живели и германци, а превратностите на съдбата са изпращали и руснаци.
Тази отломка от българския етнос нарича себе си "българи-палкяни", и още - павликяни, палкенци. Озовали са се тук през 1738 г. - от румънските банатски села. За около 130 години са се местили няколко пъти. Знаят, че това е станало с одобрението на Мария-Терезия, императрица на Австро-Унгария. Довел ги е тук легендарният за тези чипровци епископ Никола Станиславич. Впрочем църковният сан просто припомня, че свободолюбивите ни предци от Западна България са католици по вероизповедание. Сънародниците ни в тази част на Сърбия имат съзнанието, че са част от българската нация, част от историята ни. И че начинът за опазване им като такива е чрез опазването на езика, обичаите, вярата, културното средище, каквото е читалището...
Езикът, на който си общуваме, разбира се, е български. Осведомяват ме обаче, че техният е "консервиран говорим палкянски" език. Писменият е на латиница. Латиничното писмо е въведено около 1860 г. с Наредба на Йозеф Рилий. Дотогава е ползвана българска палкянска азбука, наричана "писмо". Изслушах спомена и установих, че ми трябват доста усилия, за да разбера какво точно ми казват. И проблемът не е в думите, а в мелодиката, във възходящата интонация в края на изреченията, наподобяваща унгарски език. Някои от изразите ме карат да си мисля за позабравеното ни словесно богатство. Защото е удоволствие да чуеш поздрава "Добра сутрина!", с който събуждат или те срещат на заранта. "Хортувам" означава "говоря", "обядвам" е "закусвам", "шкула" е училище, формата на "живея" е с "у" - "жувея", "гат" е "когато"... Има и много сърбизми, в което, разбира се, няма нищо странно...
"Повечето време ние не сме имали шкула тука", пояснява ми Никола Калапиш... По времето на Втората световна война е имало училище, но само докато е траяла 4-годишната немска окупация. Тогава се е изучавал български език с преподаватели от България. "И така сме пребродили туй време." В сръбското училище оттогава та до ден-днешен часове по родния ни и за родния ни език няма. Удивих се на друго. Един от сънародниците ни в Бело блато е предоставил къщата си, за да бъде възкресен и опазен българският. Става дума за откритото преди няколко години Частно училище на българското национално малцинство. То носи името "Трендафил" (роза) и този герб те посреща още на входната врата. Всяка събота около 20-ина българчета в рамките на 3 часа изучават и книжовен български, и павликянски език. Това е единственият начин да се научат да четат и да пишат на езика на предците си. Което пък си е и своеобразно потъване в литературата и историята на България. Училището се състои от 2 стаи. Но попаднеш ли в тях, в тишината им, в чистотата им, погледът ти се спира на фотосите и таблата по стените. Което си е вълнуваща родолюбива среща с ликовете на братята Кирил и Методий, с уголемените фотоси на стихотворенията "Аз съм българче" и "Върви, народе възродени", с картата на България...
С такава цел - да възкреси книжовния ни език, за да го опознаят, да се научат да го четат и пишат палкенците - е създадено и културно-просветното дружество на банатските българи "Иваново 1868". Става дума за близкото село Иваново, в което също живеят наши сънародници, потомци на чипровските въстаници. И които връщат традиция, съществувала до 1942 г. в местното училище.
"Не зная да чета на български език, но искам да се науча да чета в оригинал "Време разделно" - тъжно отронва пред микрофона ми Стоян Василчин. "Защото съдържанието є прилича на нашата история - бягство от турците и ислямизиране." Събеседникът ми е кмет на Иваново, носещо името на първия си градоначалник - Иван Гуран. Българи-палкяни има и тук - от 1868-а, дошли от румънските села Бешенов и Винга. По най-различни причини многократно са променяли местожителството си в околните селища. Сигурно обаче е, че 130 години съвместно съжителство с други малцинства са ги сближили най-много с унгарците, преселили се тук от Буковина. В Иваново има около 100 българи и още толкова унгарци, наричани от нашите маджари.
 |
Река Ерма
|
Такова е положението и в Бело блато. В разстояние на 10 метра, една до друга са издигнати 2 католически църкви. За едната се знае, че е евангелистка и е на словаците. Другата носи името "Света Елизабета Унгарска" и за нея са се разбрали - общуването с Бога там да бъде за унгарци и българи. Присъствах на неделната меса. Свещеникът служи и на двата езика - пред препълнен с хора храм. Това май никого не учуди, освен мен. Обясниха ми, че независимо от 50 години комунизъм вярата е опазена. И че въпреки забраните тук винаги са се чествали големите християнски празници, кръщавали са се, венчавали са се. С което се гордеят. Впрочем в съботния следобед видях и дечица, които в единия край на църквата търпеливо чакаха часа си по вероучение. Забавянето бе умиляващо за странник като мен. Защото - в другия край на храма Господен малко момченце беше потърсило свещеника, за да се изповяда! Няма значение каква е била лудорията...
Читалището в Бело блато носи названието Културен дом. Към него съществува самодеен ансамбъл с името "Трендафил". Хореограф на ансамбъла и същевременно - секретар на дома, е една усмихната дама - Мария Пеньов, която в репертоара на обучаваните от нея 16 палкенчета е включила български песни и танци. "Разбира се, повечето ни танци възпроизвеждат палкенски обичаи и игри, между които е и "Сурвакане", закачки между моми и ергени и т. н.", казва ми Мария. А аз кимам одобрително, защото ми е познато, родно. И мило. Другояче просто не може да бъде.
До дувар, в близост до Културния дом, срещам две сестри - Мария и Магдалена Калапиш. Първата носи фамилията на мъжа си Иван - Калнак. На 70 години е, жизнена, пъргава, с чувство за хумор. И удивителна челяд. Отгледала е 12 деца. Които се е опитала да приучи към трудолюбие и вяра. Типично по възрожденски. Десертът за мен са изпълнените пред микрофона ми песни - тъжни като съдбата им. Но български. Като произхода и устойчивостта им.
И ако тези ми срещи с вярата и патриотизма са в далечната граница на Сърбия, то до Румъния, на територията на Банат, в по-близката, до Калотина, местата ги знаем като Западни покрайнини. Ньойският договор от 1919 г. ги е откъснал от пределите на родината и е оставил оттатък браздата 25 хиляди наши сънародници. Те, за разлика от павликяните, са православни християни. Сега, в двете основни общини, населени с българи - Босилеградска и Царибродска, те са около 12 500. Живеещи в крайна мизерия, безработица, най-ниски в пределите на Сърбия пенсии и заплати, лоши пътища, преместено във вътрешността родилно отделение, с години насаждан страх, безпътица, отчаяние. Форма на асимилация. В последните 10 години демократизацията в западната ни съседка върви бавно. И въпреки подписаните рамки и конвенции за защита на правата на малцинствата - тези за българите си остават само на книга. В гимназията в Цариброд портрети на наши поети, на революционери и възрожденци са окачени навсякъде по стените. Но изучаването на български е 2-3 часа седмично. Преди 2 години беше проведена по нечие височайше указание анкета сред родителите дали искат децата им да учат майчин език. При положение че около 98% от населението в Цариброд е българско, що за въпрос е това, коментираха недоволните ни сънародници. Така че - българският език не влезе в учебната програма като майчин и за учебната 2002/2003 година. Впрочем преброяването пък от м. г. бе направено с молив и така в графата "националност - българин" цифрите вече сочат застрашително намаляване. На книга. Защото, мисля си, когато човек в душата си знае, че е българин, винаги идва време за идентифициране и отстояване на националната идентичност. Днес в Босилеград и Цариброд има културно-информационни центрове на българското национално малцинство. И надеждата, че рано или късно и училището, и обучението на майчин език, и свободата да кажеш, че си българин, няма да бъде проблем. Проблем е обаче да се докаже, че манастирите в този край са български. Макар че и Суковският и Погановският просто не могат да бъдат други... От ХIV век съществува Погановският, който се намира на 14 километра от Цариброд, по поречието на р. Ерма. Пътят дотам е повече от живописен, ждрелото - ваяние на природата. За неговата красота Алеко Константинов някога е възкликнал: "Швейцария ли?!" Допреди 1 година манастирът бе женски, днес го обитават неколцина млади монаси. Сръбски, разбира се. А преди време на входната врата на църквата висеше надпис "Православни сърбине, не псуй Господа!"... Смята се, че стенописите в манастира притежават мощно силово поле, а погледът на специалист винаги съзира сред тях 3 библейски сюжета, които не се срещат в никоя друга църква или манастир. Посегателството обаче върху тази духовна ценност, изконно българска, е в измишльотината на Сръбската православна църква, която е решила този манастир, открай време съществуващ като "Св. Йоан Богослов", да се казва вече "Йовановски"!?! И това ако не е престъпление към паметта на светците, здраве му кажи! При това направено по предложение на просръбски свещеник.
Впрочем официалната сръбска власт поддържа името на този град да бъде Димитровград. Заради 10-минутен престой във влака на гарата на някогашния ни комунистически лидер Георги Димитров. Цариброд е старото, историческо име, което и до ден-днешен е в употреба. Неофициално. Между хората, които знаят кои са, какви са, какъв е родовият им корен, какъв е майчиният им език. И съхраняват надеждите си за добро бъдеще. Като всички българи.
|
|
| горе |
|
|
|
|
