 |
|
| ПОЛУЧЕНО ПО ИНТЕРНЕТ |
стр.33, бр.2, година X, 2003г. |
|
|
БУДАПЕЩА - ЕКЛЕКТИКА НА УНГАРСКАТА ДУША |
|
|
| Стефка ХРУСАНОВА |
|
"Прекара тук само един ден. Използва го, за да опознае Пеща. Щастлив, изпълнен с енегрия, тръгна из града, "този модерен Вавилон", както писа на родителите си... Самочувствието му се повиши, защото се разхождаше сам. В Националния музей разгледа археологическия отдел, терасата над стълбите, откъдето беше декламирал Петьофи, и препарираните животни. По-късно се заблуди на булевард "Андраши". Един полицай услужливо го упъти. С "Карта на престолния град Будапеща" в ръка намери Дунав и хълма Гелерт. Дунавът беше широк, хълмът Гелерт - висок. И двата бяха прекрасни. Изобщо Пеща беше прекрасна."
Сто години след героя на Дежо Костолани от книгата "Корнел Ещи" и аз пристигам в същия "модерен Вавилон", но в Буда, и то в 11 часа вечерта. Хвърлям се от влака, за да не изпусна последния рейс на метрото - както повечето пещенци, излезли да се разходят в топлата съботна вечер от последния ден на август. Най-после съм у дома след пътешествие, започнало в 11 ч. сутринта от Копър на словенското Адриатическо море със спирка в Любляна.
За пореден път се чувствам у дома си в този град. От самото начало, когато го видях, изпитах това усещане. То остава непроменено и дълбоко до ден-днешен...
Имам на разположение една седмица. Разбира се, тя пак няма да е достатъчна, за да видя и да чуя всичко ново в Будапеща, но ще се постарая да уловя нещичко за себе си. Казвам "за себе си", защото винаги откривам неизследвани ъгълчета, обновени и освежени сгради, някои новопостроени. Успокояващо действа и постоянното в облика на града. Готвя се за посещение на любимите места, като за някакъв ритуал.
Много пъти са ме питали какво толкова ме привлича в Будапеща. Не е лесно да го определя с една дума. Например моите съученици от гимназията страшно ми завиждаха, че прекарах част от студентските си години в Унгария, макар че доста от тях имаха възможност да следват и в Москва, и във Вашингтон - където пожелаят. За тях думата "Будапеща" имаше и има магическо звучене. Нещо екзотично, нещо неизразимо привлекателно, загадъчно. Може би заради еклектиката на унгарската душа - наполовина в центъра на европейската цивилизация, наполовина от времето на протоунгарците. Мнозина са усетили племенното в унгарския дух. Най-вероятно това е запазило унгарците като народ през вековете с нелека и за тях съдба...
Но да се върна към въпроса: какво толкова...? Сигурно най-точната дума е: свободата. Будапеща = свобода. Свобода в най-обикновен всекидневен смисъл - освобождаване от екзистенциалните проблеми поне за малко, освобождаване от сковаващото работно време, освобождаване от задължения, отговорности, обвързаности. Просто приятно прекарване на ваканцията. В Будапеща се чувствам винаги във ваканция, дори когато съм там по служба. Може би защото в работата си унгарците са коректни, услужливи, ефективни. А във веселбите си са непринудени, без снобско високомерие, показност и натруфеност. Жените са любезни, а мъжете галантни. Особено приятно е да отбележа, че унгарските момченца още от малки са възпитани да отварят вратите пред дамите и да ги поздравяват с "целувам ви ръка", да отстъпват място на по-възрастните и да не се блъскат в градския транспорт.
Настъпва първият ден от септември. Захвърлям картата на Будапеща, която винаги нося със себе си за всеки случай, най-вече за да упътвам чужденците. Кой знае защо винаги се обръщат към мен, за да ме попитат за някоя улица. Толкова ли "будапещенски" вид имам или просто по изражението ми разбират, че говоря и други езици? Впрочем всички се оплакват, че надписите в Будапеща са само на унгарски. Ами учете унгарски! (Защо всички учим италиански, когато се подготвяме за пътешествие на Апенинския полуостров?)
Никога не съм се разхождала в Будапеща с пътеводител в ръка. Нямам нужда от него. Самият град ме води. Като начало - разбира се, улица "Ваци", за да вляза във форма. Потъвам в потока от туристи, май аз се движа по-бързо и обърквам движението с чиновническата си припряност. Забавям крачка, поглеждам новите витрини на преустроените магазини - лъскави експонати зад кристално чисти стъкла. Нищо интересно. Но пък откривам за първи път две-три стари сгради, които не бях забелязала досега, макар че съм минавала оттук хиляди пъти. Може би защото са ги почистили от чернилката. (Будапещенци ми обясниха, че през определен период от време фасадите на сградите потъмнявали поради влагата от р. Дунав. Аз пък мисля, че са били занемарени с десетилетия, както и в София. Но може да греша.) Пристигам на площад "Вьорьошмарти". Една обиколка покрай познатия магазин за музикални дискове - любимо място за определяне на срещи, покрай масичките на сладкарница "Жербо". Тук сервитьорките имат оригинално чувство за социална справедливост - всеки клиент чака за парчето торта точно толкова, колкото останалите. След посещението на катедралата "Сент Ищван" Борис ме води в близкото бистро, където продавали "най-евтините и най-вкусните сандвичи" в Будапеща. Така е, вкусни са. Но не мога да изям 100 сандвича, а и не са полезни. Запътвам се към "здравословен и лек обяд" в ресторант "Червено и бяло" на бул. "Андраши". Ето едно ново откритие. Точно по вкуса ми е. Е, цената му никак не е "здравословна", но никога не пестя, когато имам възможност да се насладя на първокласна атмосфера. Двама келнери, сякаш излезли от гореспоменатата книга "Корнел Ещи", с рицарска смелост и безупречни обноски ми помагат да се справя със супата от карфиол. Кафето с ginger ale изпивам в кафене "Централ" до Площада на францисканците, разбира се. Там напълно е възстановена автентичната обстановка от едно време. Изобщо в Будапеща си личи носталгията по някогашната Австро-Унгарска империя.
Следващите прекрасни слънчеви ранноесенни будапещенски дни са екстатични. Препускам из целия град в стремежа си да осъществя всички запланувани срещи с мили приятели. Понякога едва смогвам да се вместя в графика, успявам да отдъхна за кратко в някоя книжарница (нали това ми е работата, живея сред книги) или в някой антиквариат сред стари карти и фотографии, после отново се втурвам в бръмчащия рой будапещенци. Едва ми стига един ден, за да посетя забележителностите и културните прояви само на булевард "Андраши" - Операта, Градската градина, Площада на героите, Галерията за изящни изкуства, където откриха есенния салон на младите унгарски художници и където определих най-талантливия съвсем спонтанно и самостоятелно (след консултация с критици и специалисти се оказа, че съм направила правилния избор!). Както винаги за най-накрая оставям разходката в крепостта, т. е. в Буда, правя редовното си поклонение в храма "Матяш", най-после се снимам пред паметника на моя патрон, крал Ищван; не обичам Рибарските кули (въпрос на вкус); минавам на западната страна, откъдето се виждат т. нар. Будайски възвишения.
Като че ли осъзнавам какво ми харесва най-много в Будапеща. Това е унгарският сецесион - не само в архитектурата и в изобразителното изкуство, но и в поезията. Харесват ми също: Тивадар Чонтвари Костка, Виктор Вазарели, Золтан Латинович, Ференц Лист, Имре Калман, разходката с корабче по Дунав и прочие, някои унгарски писатели... но това вече е друга тема.
Изобщо, Пеща беше прекрасна.
|
|
| горе |
|
|
|
|
