архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Поезията на жърау: звънък поток от размишления
   Жърау са казахски средновековни поети импровизатори, автори на песни толгау - размишления и наставления в стихове от ХV-ХVІІІ в., изиграли огромна роля в историята на казахската държавност, националната философия и литературния език. Уникалността на социалния им статус се дължи на обстоятелството, че те обикновено са били авторитетни бии (съдии) и са били съветници на казахските ханове. Спецификата на творчеството им се състои в това, че то представлява устна литература.

   Поезията на жърау отразява широк спектър от политически идеи. Основоположникът Асан Кайгъ (ХV в.) е непримирим и безкомпромисен опонент на хан Жанибек, свидетел на залеза и загиването на Златната орда, глашатай на новата казахска държава. Ахтамбердъ - свидетел и участник в борбата на казахския народ за независимост, отразява трагичната роля на феодалните раздори. Шалкииз (ХVI в.) е привърженик на националното единство. Бухар жърау Калкаманов (ХVІІІ в.) мечтае за обединяване на трите жуза (съюза) на казахския народ в пределите на единна силна държава с общ център и се бори за развитие и укрепване на ханската власт. Разбира, че установяването на приятелски отношения с руския народ отговаря на жизнените интереси на казахския народ и едновременно с това съзнава целите на колониалната политика.

   Но за творчеството на жърау е характерно и фолклорното светоусещане.

   Един от най-известните и уважавани казахски жърау е Казтуган Суюншиулъ. Произхожда от земите по долното течение на р. Едил през 20-те г. на XV в., от семейството на бия (съдия) на Мангътски Юрт (държава в рамките на Златната орда). Песните му са образец на номадска поезия, изпълнена с особено отношение към природата. Казтуган, един от известните ногайски военачалници, възпява бранните подвизи и ратува за обединението на степните племена под властта на казахските ханове.

   Доспамбет жърау (1490-1523), роден в град Азау, е един от представителите на старинната казахска литература, възпяващ военните походи. Доспамбет жърау живее в епохата на формиране на казахската нация. Посещава Бахчисарай и Истанбул. Участва в множество военни походи и битки между Кримското, Ногайското и Казанското ханство.

   Поетичното му наследство е изгубено безвъзвратно. Някои негови съчинения, запазени чрез устното народно творчество и в отделни ръкописи, в началото на XIX в. са включени в различни литературни сборници.

   По неговите песенни сказания може да се съди за мислите, жизнените цели и надежди, духовния свят, моралните принципи и възгледите на автора им.

   През 1523 г., по време на Астраханския поход, отряд разузнавачи начело с Доспамбет жърау попада в засада, поетът е тежко ранен и загива.

   Шалкииз жърау (1465-1560) e роден на левия бряг на р. Урал. Според устни сведения баща му е един от големите тогавашни феодали. До наши дни са запазени над 600 стихотворни реда - съвсем незначителна част от творчеството му. Сравняват го с великия персийско-таджикски поет Рудаки. Шалкииз е класически пример за жърау: още щом отвори уста, оттам бликва звънък поток стихове. От малък познавал добре територията на Къпчакската степ и талантът му бил известен на всички съседни тюркски родове. Запазените откъси разкриват представата му за живота, схващанията за човека, околната среда, обществото на онази епоха. Шалкииз е новатор, поставил основите на философското направление в казахската поезия. Оригиналност, конкретност, краткост, образност и дълбочина - това са особеностите на неговата поезия.

   Бухар жърау Калкаман-улъ - казахски акин, жърау, изтъкнат представител на казахското устно поетично творчество. Бухар жърау е роден през 1668 г. в Баян аул, в градчето Суйхар-Ния и умира там през 1781 г. Произхожда от рода Аргън, прадедите му са старейшини и родоначалници, а баща му Калкаман е батър.

   Дейността му на съдия (бий) още на млади години свидетелства за социално активната му жизнена позиция. За авторитета, който си е спечелил през онези години, е показателен фактът, че заедно с Казъбек, Толе би и Айтеке би участва в изготвянето на Кодекса на хан Тауке "Жетъ жаргъ". Произлязъл от народа, благодарение на доблестта и красноречието си той "от прост човек става хан", "от презрян става пресветъл" и напълно основателно е смятан за най-влиятелния бий на епохата.

   Феноменът на Бухар жърау се крие в неговото слово, засегнало най-съкровените жизнени струни на народните маси, поради което се и оказва действено. И това слово е произнесено във времена на най-голямо напрежение и на жестоки изпитания за казахския народ. Да бъде или не - така стои въпросът пред него. Джунгарите настъпват към казахската земя като ураган, който помита всичко живо по пътя си. А редом вече се долавя изпепеляващото дихание на двата гиганта - Русия и Китай. Менгемето, притиснало казахската степ, действително е желязно. Но най-страшен за народа е вътрешният враг - повсеместно разпространената страхливост, слабостта, приспособенчеството, желанието да избягаш от врага и от всички проблеми където ти видят очите - в съчетание с тесни кланови интереси, взели връх над патриотичния дълг.

   Поезията на жърау има художествен код, който изисква да я познаваш. Силата на емоционално-художественото въздействие на поезията на жърау се корени в дълбоката символика на художествените образи, в добре разработената система от лирически изразни средства. Щедра е употребата на пословици, поговорки, афоризми, крилати изрази, терме (терме е кратка мелодия с еднообразен ритъм и речитативен характер), дидактични примери.

   Първите преводи на поезията на жърау се появяват през втората половина на ХІХ в. През втората половина на ХХ в. на руски език излизат преводи от Вс. Рождественски, В. Цибин, С. Ботвинник и от казахски поети, пишещи на руски: О. Жанайдаров, А. Кодар, Б. Карашин. Трудността при превода се състои в особеностите на тази поезия: традицията на устно изпълнение, разнообразието от видове и форми на епитетите, огромното количество идиоми и фразеологични съчетания.

   Поезията на жърау е многожанрово явление. Добре развитите жанрови форми, смисловата полифоничност и богатството от психологически багри, дълбините на философските прозрения и откровения, тънкото съчетаване на епичните традиции с литературното съзнание въздигат средновековната поезия до най-високото равнище на световната култура и я нареждат до гръцките аеди, индийските магадхи, корейските хварани, арабските равии, испанските хуглари и т. н.

   Поезията на Асан Кайгъ е свят от митологично-фолклорна образност и сакрални места. Това е вълшебната крилата камила Желмая, която Асан Печални е яхнал, за да търси обетована земя за народа си.

   Езикът му е алегоричен, изтъкан от загадки, не случайно притчата е любимият му жанр.

   "Вожд на мюсюлманите" нарича себе си Казтуган. В паметта на потомците той е останал като летописец на епохата си със своя скръбен плач по изгубената земя. Така е описал той волжките простори, принадлежали на казахите.


О мой Едил, горчива е скръбта ми,
не съм те аз избрал, но ти си участта ми,
със плач си взема сбогом моето сърце,
че моята земя във ваши е ръце.


   Казтуган подчертава ниския си ръст, което не му пречи да се превърне в "ураган за гяурите".


Той е гордост на ордата, той е нейната чест,
от пламенните бии - последен съдия,
най-малкият син на баща си е той -
там, при рода на съдиите.
Рев е на млад камилски самец,
преживящ трънак; самотна тръстика
във езеро, гдето ветрец не полъхва.
Той е месецът, светнал зад облаци тъмни,
той е слънце, изплувало иззад мъглите;
вожд мюсюлмански, за гяурите - ураган,
син на Суюнши е той - Казтуган!


   Доспамбет налага воина като център на мирозданието. Пак той обосновава понятието вяра. В чужбина, докато кръвта му изтича, поетът определя какво е родината за номада. Това не е просто бащината земя. Човекът се чувства защитен само ако има родина.


Земята, в която е пъпната връв,
от бор са стрелите, от бор е лъкът,
перата жълтеят ярко в колчана -
душата ми пазеше родният кът.


   За Доспамбет любовта и женската красота са част от мирозданието. Изтънчената чувственост ("Зад бялата завеска целувах хубавици,/в плен на страстта разплитах плитките им нежно") не го изправя пред дилема:


Те смръзваха се, тези съкровища, и нека -
избран е пътят, няма връщане назад.


   Вярата на Шалкииз, която няма нищо общо с ортодоксалните форми на възприятие, е насочена към Всевишния като абсолютно начало. Шалкииз е пантеист, Всевишният е източник на всичко живо на Земята:


Младите филизи по брега
са покрити с листа, дърветата шумят -
това също е Божие творение!


   От волята на Всевишния зависят пътят на смъртния човек, успехите и несполуките му.


Ти си потомък на достойни предци,
очарован от слава и чест.
Но щом си имал всичко това,
от Всевишния тази съдба си получил.


   Шалкииз декодира мюсюлманските светини. Казахът номад има своя собствена Мека и свой храм Кааба. Предаността на Шалкииз се формира от идеологията на националното единство като основа на силната държавност.



ДОСПАМБЕТ

Из "В степта чуй извори с прохладен пулс"

........................................
Тогай, тогай, тогай,
че в теб съм спал, сега не съжалявам,
че враг замерях, пак не съжалявам,
че враг убивал съм, не съжалявам,
че претоварен с шатра съм вървял,
тулпара оседлал, не съжалявам.
Лъчите на луната са мой шлем.
И неведнъж съм го надявал хем, не съжалявам.
Изпъстрен като трон е моят стол-
възсядал съм го горд, като престол, не съжалявам.
Зад булото красавици целувах,
коси разплитах страстно и не чувах, не съжалявам.
И днес, живота си когато виждам,
не съжалявам повече за нищо,
пред войни на Мамай загубил дъх,
пред края си, постигнах своя връх.



ШАЛКИИЗ

Езера, обраснали с камъш и води, покрити с тиня

Езера, обраснали с камъш и води, покрити с тиня,
кому не са били за отдих място?
Сред тинята загиналият бряст
кому ли не е ставал кръст надгробен?
Към гробището в сетния си път,
обвити в бял покров, да се харесат,
кого не изоставиха красавици. Ала къде са?
Кобилата, вя гривата си пищна,
но господар пешком не изостави.
Размахвайки криле прокобни, сова
лете кому не е била другарка?
С чирикането жълто на врабеца
кого ли Азраил не си хареса,
в брадата свил гнездо от жълта гад,
с мухи край устните - безбройна рат?
И търсейки изгубените крави,
къде казах глава не е оставил?
Та…нека насладим се на живота -
красиви, весели, да пием със охота…

Че след кого не е оставал млад
този така, така измамен свят!!!



Из "Първо толгау към бия Темир"

Облаци пълзят с охота -
дъжд навярно ще вали.
Лебедите в езерото
сякаш гръм ги повали.
Но сред многото едни са,
дето плачат от печал.
Други като подлеци са
им донесли тая жал.

....................................
Благородния не унижавай,
някога ще ти потрябва.
Ако пък не го разбираш,
в зло другар не ще намираш.
Плашиш ли, се втурвай в боя -
стършел не грози героя,
бронята надянал, бий се -
меч храбреца не пронизва.
В мирни дни дели с другари -
обграден да те завари
с богатири трудно време -
няма враг да те превземе.
Сили не мери с борците,
лесно смешен не бъди ти.
По-добре е умен враг
от глупак - приятел драг.
Бой се от врага стократно,
но в тълпата от приятели
хиляди се пъти бой.
Не цели стрела в небето,
ще се върне неусетно.
Ако тайна споделиш
със подлец, ще жалиш триж.
Всякакви ги има хора,
не съди по как говорят.


Превел от руски: Ат. Звездинов
горе