е родена на 25 март 1951 г. в гр. Велико Търново.
Завършва специалност "живопис" във Факултетета по изящни изкуства на Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий".
Представяла е своите произведения в самостоятелни изложби и общи художествени експозиции.
Нейни произведения са собственост на частни колекции в България и други страни: Бразилия, Германия, Гърция, Франция, Русия и Швейцария.
От 1977 г. работи като преподавател по рисуване в Архитектурния факултет на Университета за архитектура, строителство и геодезия.
На международния салон за изобретения и иновации "Архимед-98" (Кипър, 1998 г.), Румяна Божкова печели златен медал за светлинна живопис - уникална и иновационна техника; за първи път реализиран проект на синтез между живопис и осветление в изобразителното изкуство.
Следващия месец в Казабланка на IV световно изложение за изобретения и иновации международно жури награждава Румяна Божкова със сребърен медал като признание за създаване и реализиране на смесена живописна техника върху прозрачно платно.
* Златен медал от Международен салон за иновации - 14-19. IХ.1998 НДК - София
* Златен медал със специално отличие от Международен салон - Дубай, 14-19. III.1999 г.
* Награда на публиката, САЩ Питсбърг, 1999 г., Международен салон "Импекс"
* Златен медал - САЩ, 2000 г., Международен салон за иновации
* Златен медал - Мароко Казабланка, 2000 г., VIII международна изложба
АВТО-ГРАВЮРА
Застанала съм пред листа - недвусмислена, единствена. Заслушана в себе си, аз леко потрепервам, когато ме разсича сякаш през сърцето точно, познатата червена завеса. Тя ме отделя от реалното - но наполовина, от видимото - но наполовина, от мен самата... но наполовина!... И тъкмо с тази реално-болезнена липса на цялост посягам - и режа, замахвам - и ранявам картона. Рисувам мига...
Отлепват се слоеве - плитко и дълбоко обкантени с думи, протекли в резеца, следи-белези в бялата длан на листа, документи за живот на върха на ножа.
Унесени в спомени, очите ми играят шахматно на бяло и черно, изплуват графични петна, а после отдъхват в езерца златни надежди и сини рисувани птичи пера.
Без дъх и без жал, продължавам. Спасените островчета остават по-малко. Водовъртежни желания оплитат ума ми и се губя в кристални зали с прозрачни раковини-тръбачи. Какво известяват фанфарно? Какво отзвучава утаено?...
Ръката ми бърза. Резецът е скалпел за чувства - остават най-верните, вечните, налели гърдите на жената-майка, попили в земята - нашата първа и последна опора.
Тази тънка земя - моят лист, крие дарове - сребърни съдове, златни ябълки, малки принцове и принцеси. Там е пълната чаша за моята жажда, там е сърцето, повикало моето сърце. Аз предвкусвам с насладно очакване срещата с въплътената си мечта, удължавам мига с нетърпението на гладния, разресвам листа с блестящия нокът на ножа многократно, усърдно, увлечено... Ту дълбоко, ту плитко кръстосвам, пресичам, отгребвам, пияна от дъха на тази своеобразна оран в нивата на собствената си бяла емоция. И в ранената с любов територия, аз ще посея гальовно семената на четката, ще полея соковете на бои, лакове, хладни метали... И ще чакам мига, когато в светлината на златни слънца и луни от сребро, изгрели в косите на моите отгледани персонажи ще съзра самата себе си, ще се позная сред тях, ще съм една от тях. Сътворена отново, възкръснала, ще се видя изсечена портретно в скалната карта на собствената си духовна държава. И дълго, и гладно ще гадая това, което ту ясно, ту доста щадящо ми е казал художникът в мен.
|
)
)
)
)
