Роден през 1977 г. в София. Автор на пет самостоятелни изложби, на книгата “Никакъв портрет за художника” – стихове и поема, и на живописния цикъл “Метаканон”. Ползва методите и техниките на концептуалната живопис, радикалния пърформънс, видео- и биоарта. Носител на няколко награди, една от които за оригинална художествена идея на радио RFI. Член на арт група Ултрафутуро, определяща статуса на акционизма в България. Негови текстове са печатани в “Труд”, “Капитал”, “Сега”, “Литературен вестник”.
За птици без криле и с червени плувки
Когато отидох да чета и да пия топло “Бургаско” на кея, топло, щото тукашните супермаркети, уви, не намират сили да го изстудят достатъчно, малката групичка руснаци вече е на мястото за снимки. Да, същото това място в Поморие имам предвид, точно там до ръба на платформата, дето си се снимал и ти през 85-та с майка си - изкуствено накъдрена, като всички други майки по онова време, нали?
Игнорирам вежливо компанията на 740-те страници с марка “Norman Mailer”, за да разгледам на спокойствие две от рускините в групата. Същински pin-up girls, изплували от прожекторите и дима на 60-те. Димa на 60-те се вие даже и между тънките им пръсти, държащи “Lucky Strike”.
Няма как да не се съгласиш, че е нормално пред шумолящите, къдрави като морска пяна крайчета на две плажни рокли, “Голите и мъртвите” поне временно технически да загуби. Това е положението.
Стегнали дебели кореми и глезени в еднакво грозни шорти и различно грозни сандали, мъжете им със сумтящо задоволство премятат малки сребристи фотоапарати между дебелите пръсти. Не-не, тук не става въпрос просто за дебели пръсти, става въпрос за пухкаво бели дебели пръсти. Пухкаво бели дебели пръсти, натикани дълбоко в широките дупки на многобройни сребърни и златни халки.
Руските попикони от 60-те се навеждат ниско и сменят сандалите с официални обувки, специално донесени, с висок ток и много мъниста. Естествено, че ноктите на пръстите на краката им са лакирани в червеното на черешката от мартинито в бара на хотел “Поморие-Централ”, че в какво друго?! Едната от тях - блондинката, се обляга на циментов тетраедър, намества полупрофесионално устни в полуотворена усмивка и протяга високо ръка към разпилените от вятъра и подредени във ветрило коси. Профилът на лявото и зърно изтръгва колективното мучене и верижната еякулация на поне пет, добре, айде четири светкавици. Брюнетката навярно успешно копира позата, защото мученето и светкавиците се повтарят. Отстрани дочувам одобрителни възгласи: техен сънародник. С рогозка на руло и сламена чанта в скръстените ръце сънародникът им е вече горд собственик на дузина моравочервени петна по гърба.
Обръщам поглед към другата страна на кея. Тъкмо навреме, за да стана свидетел на друг гротесков етюд.
До ниска циментова площадка залепнали за дебелите въжета водорасли ритмично търкат омазаните в мазут автомобилни гуми. На няколко метра от тях, навътре във водата стърчи глава. Глава с червена плувка. Не, не ми казвайте, че ми се е сторило. Главата стига до циментовия ръб на платформата и се хваща за него. С ръце естествено, с ушите ли?! Ръцете с усилие изваждат едро, възрастно и женско тяло от прегръдките на водата. То се изправя, изтръсква и търси нещо с поглед - кърпата. До нея - кърпата, килнат на една страна стърчи огромен ръждясал кантар. Е да, наистина е ОГРОМЕН. От тези, с които рибарите мерят късмета си на пристанището след работа. Прилича на стоманен кафез без решетки или на клетка за птици без криле и с червени плувки, за да съм по-точен.
Ръцете енергично разместват пластовете тяло с кърпата. Черно-зеленият мокет от черупки и водорасли под джапанките е запечатал цимента, както парче кехлибар запечатва палеолита в комар. Жената увива кърпата около кръста си, озърта се боязливо наоколо и тръгва да се преоблича. Кърпата обаче определено отказва да стои около дебелия ханш и пада, отново...
Следващия път, като обръщам поглед натам, вече я няма. Във водата на нейно място плува някакъв пудел. Стига до циментовия ръб, но не излиза да се изтръска, а се връща обратно към другата страна на кея. Там го чака друг, пак пудел, но от двукраките.. Само клетката за птици без криле знам, че няма да мръдне никога оттам. Защо ли? Защото все нещо трябва да преобразува в арабски цифри живото тегло на мъртъвците, затова.
И “lucky Strike”- момичетата и рогозката, въртяща се по часовниковата стрелка, и сребристите фотоапарати, всичките те, плюс шепата безименни статисти безшумно опразват снимачната площадка. Слънцето също отива да множи петната по корпоративните гърбове на други стодоларови копия на Тед Търнър и Бриджит Фонда. По плажовете - киностудии на Рио и Копакабана, примерно.
Последната глътка топло “Бургаско” финишира рамо до рано с последния абзац на поредната глава. Давам си сметка, че няма нищо по-подходящо за четене на Българското черноморие, от образците на поствоенната литература. Описаните през призмата на толстоевското разбиране за състрадание батални сцени, овъргаляни в равни части плажен пясък, плажно масло, плажна сексуална мощ и плажна сексуална немощ, пекат на твърдия ти диск екстремално количество данни със скоростта, с която мозъкът ти те изоставя, когато пиеш “Mojito” през сламка.
По 8-мегапикселовите проблясъци очите ми намират руската група в началото на кея, до купчина стари рибарски лодки с имена на древногръцки богини. За разлика от чипите, напудрени с “Revlon” носове на руските компаньонки, почернелите, дълги и криви носове на “Афродита - 75” и “Хера - 83” са проядени от дървеници и с олющени страни.
На брега до тях виждам ихвърлени от морето тела на птици. Черните мокри пера сега са безполезни като спиците на счупен чадър. Пяната на вълните се събира в кухите птичи кости, като пяната в крайчетата на устата на някой луд. Изглежда съдбовно и някак фаталистично. Сякаш всеки момент някой от седемте печата от Апокалипсиса на Йоан ще поддаде и без какво да е предисловие морето ще излезе да се поразтъпче из града, без да спре кранчетата на водата.
Върху ръждясалия кантар виждам, че са се качили деца и неистово ръчкат и натискат нещо сякаш са заседнали в кабина на асансьор. Отстрани майките кимат смутено. Не знаят да ги поощряват ли, или не.
Сякаш са заседнали в кабина на открит асансьор с повдигателен механизъм, който обслужава етажите на реорганизирания ад. Товароподемност на механизма - 666 килограма, ни повече, ни по-малко. Външният му силует поразително напомня илюстрация на Вавилонската кула от Библията, или ако не това, то поне на една съвсем реална политическа сграда от Земята. В Брюксел, Белгия.
А портиера с гърбицата и заострените нокти? Видяхте ли го? Той пък, ако знаеш какъв мил и симпатичен старец е...
Помни!
Колкото повече тежиш на тоя свят, толкова на по-висок етаж той ще качи детето ти!
А знам, че си учил къде отива жегата.
И странно ли е тогава, че вместо кристална топка, или череп, в дясната си костелива ръка гърбушкото крепи солена вода в червена плувка?
|
