...
                                                     
                                                     Видях Русия... Беше ден
                                                         на есента подобен.
                                                     Блестеше слънцето над мен
                                                         като от храм господен.
                                                     
                                                     Kамбаните звъняха... Хор
                                                         пронизваше небето.
                                                     И към високия простор
                                                         се вдигаха ръцете.
                                                     
                                                     И шушнеше под мен пръстта, 
                                                         в която не нагазих,
                                                     че знаех: като паметта
                                                         тя тежък спомен пази;
                                                     
                                                     и по неравната й плът,
                                                         отколешна и млада,
                                                     щом снеговете завалят - 
                                                         по-бели кости падат.
                                                     
                                                     ... И оттогава през света, 
                                                         със участ мълчалива, 
                                                     вървя по сухите листа.
                                                         Kато по мъка жива.
                                                     
                                                 | 
                                                
												 | 
												
                                                    
  
                                                    Сенки
                                                     На Анибал Радичев
                                                     
                                                     Те се стелят над мен и над теб
                                                     или с нас през живота се движат,
                                                     ту рисунката детска пронижат,
                                                     ту превържат реверите с креп.
                                                     
                                                     И човекът, оплетен от тях,
                                                     тези сенки уж вечно отпъжда,
                                                     а убива, насилва, осъжда,
                                                     оправдан, че заченат е в грях.
                                                     
                                                     Утре пак ще вали както вчера.
                                                     И цветче ще блести на ревера.
                                                     Но в душата боли и боли.
                                                     
                                                     Към доброто как път да намерим,
                                                     без от сенките да потреперим
                                                     между първи и трети петли.
                                                 |