Зад сините хълмове
                                                     
                                                     Не бива да става отведнаж,
                                                     макар че е като бял сън, 
                                                     който дири опора в душата,
                                                     трябва ни още време
                                                     за нещата, които живеят 
                                                     от нашата близост,
                                                     за неизвървените пътища,
                                                     за неразцъфналите клонки тамян...
                                                     
                                                     Не бива да става бързо,
                                                     макар че е като птица,
                                                     която вестта за сладката болка
                                                     пренася през тялото,
                                                     макар че е плахо щастие,
                                                     което превръща нощта
                                                     в поле бяло...
                                                     
                                                     Не бива да става  рязко, 
                                                     макар че и самите мисли
                                                     летят като леки каляски.
                                                     Може би зад сините хълмове
                                                     ни чакат някакви дни,
                                                     които ще ни обичат 
                                                     повече и по друг начин.
                                                 | 
                                                
												 | 
												
                                                    
  
                                                    Безсъница
                                                     
                                                     Къщата беше бяла
                                                     като цветовете на бялата акация
                                                     и времето бе изтъняло
                                                     като онова конче бяло
                                                     
                                                     По небето разперени
                                                     кошули бели
                                                     пред прага
                                                     река до бяло разпенена
                                                     думи в бяло облечени
                                                     къщата беше бяла помня я
                                                     дори и сега 
                                                     под кожата ми трептят
                                                     нейните бели сенки
                                                     
                                                     така дълбоко в моя пясък засадени, 
                                                     че и да искат да умрат
                                                     не могат
                                                     не могат
												 |