Херит Кауенаар (роден през 1923 г. в Амстердам) е един от най-значимите нидерландскоезични поети през втората половина на ХХ в.
                                                    
  
                                                       През 50-те години в Нидерландия се оформя група млади поети, които скъсват с утвърдените традиции и се стремят да дадат израз на чувствителността на новото следвоенно поколение. Инициатори са Лусеберт, Херит Кауенаар, Ремко Камперт. Херит Кауенаар е една от водещите фигури. Той се превръща в един от най-ярките представители на тази група, която поставя асоциативното и  интуитивното начало в изкуството над логиката на правилата и традицията.
                                                    
  
                                                       През 1955 г. Кауенаар издава представителната  за групата стихосбирка "Пет поети на 50-те" и с това успява да наложи убедително провокативната и новаторска поезия на своето поколение.
                                                    
  
                                                       Със своя провокативен поглед върху живота и изкуството, както и със специфичните си изразни средства, тази поезия се вписва напълно в естетическия и философския дискурс на групата млади творци, наречена КОБРА (абревиатура от Копенхаген, Брюксел и Амстердам).
                                                    
  
                                                       Стихосбирката, която бележи края на 50-те и началото на прехода у Кауенаар, е "Употреба на думи" (1958) Самото заглавие вече е показателно за акцентите в неговата естетическа позиция. В следващия етап от творческия си път Кауенаар развива преди всичко един аспект от естетическата платформа на групата, а именно пластичността на метафоричната образност. Според него "стихотворението е предмет" и затова трябва да бъде осезаемо. Поетическите образи се изграждат въз основа на принадлежащи към различни стилни слоеве езикови изразни средства.
                                                    
  
                                                       През следващите десетилетия Кауенаар пре-търпява развитие по посока на автономната поезия и все повече се концентрира върху въпроса доколко езикът като знакова система е в състояние да отрази адекватно реални дадености и стига до убеждението, че това не е възможно. Ето защо езиковият образ се оказва друга реалност - тази на естетическото внушение и смислоконституирането. Затова именно Кауенаар определя поезията като автономна реалност. Показателна в това отношение е стихосбирката му "100 стихотворения" (1969).
                                                    
  
                                                       През 90-те години Кауенаар се ориентира към релативиране на автономната образност. В духа на времето в поезията му се забелязват все повече референции със социалния контекст. Пет сборника са резултат на тези търсения: "Мирис на изгорени пера" (1991), "Няма място, което да е различно" (1993), "Времето е отворено" (1996), "Ясно, но по-сиво" (1998) и "Чаша за чупене" (1998).
                                                    
  
                                                       Освен като поет той  се изявява и като преводач на пиесите на Брехт и Дюренмат.
                                                    
  
                                                       През 1989 г. на Кауенаар е присъдена голямата награда за холандска литература, която само потвърждава изключителното му място в културния живот на съвременна Холандия. Той е носител и на редица други авторитетни  литературни отличия.
                                                    
 
  
                                                    Никога не съм искал
                                                     
                                                     Никога не съм искал друго освен това, да превърна
                                                     твърдостта на камъка в мекота,
                                                     водата в огън,
                                                     сушата в дъжд
                                                     
                                                     А междувременно тежеше ми студа
                                                     слънцето бе само пълен със оси ден
                                                     хлябът бе сладък или солен
                                                     и черна както обикновено или бяла
                                                     от невежество бе нощта.
                                                     
                                                     Понякога обърквах себе си със свойта сянка,
                                                     както може да се сбърка дума с нейната отсянка,
                                                     леш със живо тяло,
                                                     често бяха с еднакво по цвят наметало денят и нощта,
                                                     без сълзи, в глухота
                                                     
                                                     Но никога не исках друго освен това, да превърна
                                                     твърдостта на камъка в мекота,
                                                     водата в огън,
                                                     сушата в дъжд
                                                     
                                                     
                                                     Вали, аз пия, жажда ме гори.
                                                 | 
											 
										 
									 |