На място
Пиша ти от всички посоки, тъй че
да си защитен от всичко,
освен от моите думи... А думите
трябва да се подбират полека, внимателно,
както прасковите на пазара: едната
голяма като слънце, забулено в утринна мъглица;
другата, най-свежата, да е най-вкусната за ядене;
третата, малката, с едно трептящо листо,
уплашено от врявата на пазара,
с капчица роса, която не е успяла да избяга към небето...
Ах, ето още една - зелената, онази, която
полежи ли на топло, ще превари останалите
по хубост и свежест, разбира се ако оня, който ще я яде
има търпение!... И тъй поред -
праскова след праскова... Докато Хекада не чукне на прозореца
даровете да й поднесеш: малки узрели слънца
от които ще се пръсне черното й сърце.
Затова ти пиша от всички посоки:
да бъдеш защитен от всичко,
освен от моите думи... Затова трябва
да ги подбирам...
Господи,
най-сетне знам, че любимият ми мъж, праведен и
смел, съществува. Защото ме радва не
дъхът на неговите стъпки,
а самата мисъл за дъха на неговите стъпки.
Сигурна съм, че моят любим съществува. Защото
ме съгрява не неговото снажно тяло,
а радостната мисъл за неговото снажно тяло...
Накрая знам, че и аз съществувам, защото
се радвам не на своя любим, а ме радва
сияйната ми мисъл,
че очаквам своя любим!
Господи, не забравяй:
може би ти правя услуга,
като ти казвам това с такава радост.
|
|
Славей
Сега
се вслушвам само в ехото
и запомвам
всред класовете тъжният му глас,
сочен като плод.
Вечер късче по късче предъвквам
твоята песен. Преглъщам я, смилам я.
Тук е прозорецът, а
там е вратата. Птичке, сън ли е авантюрата
към която политаш? А повикът?
Облачето? Славата? Плахостта?
Трябва да пръхнеш над извезаното,
та да се отвори
като усмивка...
Слушам хората посред нощ. Те пеят
за златните си ръце,
за старинния трепет в гърлото ти,
който им напомня за младост.
А мен ме подсеща за хората,
които ще четат тази книга. За опушеното стъкло,
през което гледаме слънчевите затъмнения.
И за тебе, птичке, която познавам.
Мама те съзира в гоблена.
Баща ми - в кафеза.
А пък аз - в своята песен.
|
