Шведският поет Йоран Соневи е роден през 1939 г. и дебютира в духа на аскетичния късен модернизъм през 1961 г. със стихосбирката “Outfцrt” (“Непреведено”) и след издаването на втората си книга “Abstrakta dikter” (“Абстрактни стихотворения”, 1963 г.) от същия творчески период става главният певец на политическо-съзнателното движение против войната във Виетнам и американския капиталистичен общественен модел. От 70-те и в сбирката “Det oavslutade sprеket” (“Недовършеният език”, 1972) и по-късно във все по-дългите сюити с отворен край и в строг сдържан класически стих - “Smе klanger, en rцst” (“Малки звуци, един глас”, 1972) поетът съсредоточава интереса си  в изучаването на конкретната реалност и екзистенциалните възможности на колектива и отделния човек чрез абстрактните мислени модели на структурализма и непосредствения екстаз на сетивaта - на танца и музиката. Соневи е издал 16 стихосбирки, преведен е на няколко езика и е преводач на шведски  на поезията на Езра Паунд, Осип Манделщам, Робърт Блай и други. Настоящите преводи са от късната му стихосбирка “Mozarts Tredje Hjдrna” (“Третият Мозък на Мoцарт”, 1996). 
													
  | 
											 
										 
										
											
												
													
  Из цикъла “Третият Мозък на Моцaрт”
													
                 III
													 Всяка система е лъжовна; едно време използвах това знание
													 като пълна апология за марксизма, въпреки че знаех
													 за систематичната измама. Ето така е;
													 най-малко половината от знанието ни е потъпкана
													 Гледам пролукитe на пола, половият косъм е по-гъст до самия процеп
													 малко по-пухкав. Гледам собствения си пол, закрилям	го
													 от слънцето. Кожата на всички полове е малко по-тъмна, с повече пигмент
													 Какво закриляме? Невидимата матрица ли? Тaзи, 
															 чието име не бива да произнасяме;
													 за която нищо не можем да кажем. Облакът 
																			 на отсътствието на знанието;
													 за да реферираме върху едно от забулените имена...
													 Музиката ни покрива с кожа,  докосва ни с кожа.
													 Там  ние сме мъчително описани, а също и много ласкаво.
													
  В музиката на Барток за цигулки, ударни инструменти и чело
													 дългата фуга бавно израства нагоре до едно невероятно плато
													 и там остава, в невероятното. Слушах я отдавна
													 и сега преоткривам това; като че ли е било забравено; като че ли не 
													 е достигало покоя, израствайки . Как се мери растенето?
													 Не може.	И то почива в подземието на парадоксите, дето
													 всеки аргумент e еднакъв на контраста си, безкрайно повторен
													 Против това има само музиката.	И тя е тази, която поддържа
																		 безкрайната сграда на цялото.
													 Платото е като морето; като че ли си почива в преображението си, нагоре...
													 После всичко ще започва  отначало.  В това, което живеем, разпокъсани, един 
													 срещу друг,	един с друг, динамично -
													
													 | 
													  | 
													
													
													
 
  От цикъла  “Disparates”
													
  Видях една пеперуда
													 кацнала на ръба на леда
													 върху малката ивица от вода
													 до самата скала
													 край езерото
													 Като ме забеляза
													 разгъна 
													 крилцата си
													 Аз се спуснах, предпазливо
													 и бавно вдигнах
													 пеперудата от
													 леда, крачетата й
													 бяха залепени за леда,
													 и едното 
													 крилце бе наранено
													 Не знам дали
													 aз нараних крачетата
													 Занесохме я до един
													 изсъхнал пън на слънце
													 И когато след малко
													 се върнахме
													 тя беше изчезнала
													 Многоцветница -
													
 
 
  
												 | 
											 
										 
										
									 |