Нгуен Зу (Nguyen Du) е от знатно потекло. Родът му от поколение на поколение служи при императорския двор. Поетът придобива блестящо за онова време образование. През 1789 г. от млад военачалник Нгуен Зу се връща в селото на своите предци Тиен Диен, където създава редица прекрасни стихотворения, посветени на родния край. Неговият шедьовър, поемата "Стенания на изтерзаната душа", наречена още "Историята на Тхуй Киеу", разкрива с дълбоко проникновение страданията на едно красиво и даровито момиче, жертва на жестокото общество, в което властта и богатството потъпкват честта и човешкото достойнство. Съдбата на прелестната Киеу, разказана в 3000 стиха, съвършени по звукова оркестрация, е едновременно епопея, роман и любовен химн. Това е най-популярното литературно произведение във Виетнам до наши дни, превърнало се почти в народна песен.
Откъси от поемата
"Стенания на изтерзаната душа" или "Историята на Тхуй Киеу" (TRUYỆN KIỀU)
|
Настрои тя лютнята с ловка ръка
и нейните звуци потекоха сякаш река -
Ким слушаше и се унесе така.
Тя славеше боя на Чу против Хан.
Ту грохот железен, ту златен звън ясно звучаха под нейната длан -
пред него възкръсваше лютата бран.
Засвири старинната песен на Сим -
за феникса, търсещ любимата своя - как всички от нея скърбим!
Засвири от Цзи Кан мотива любим.
И сякаш започна вода да шуми,
и сякаш потеглиха облаци бели на път към незнайни земи -
нещастната Цзюн от любов се томи
по своя владетел, по родния кът.
И жерави сякаш със писък високо-високо летят,
и сякаш под тях водопади гърмят.
Плавните звуци са повей досъщ,
а бързите звуци приличат на бурен, стремителен дъжд.
Ту гасне светилникът, ту изведнъж
започне по-ярко в нощта да пламти;
сърцето на Ким ту в забрава, ту в смъртна печал затупти
и той ту оброни глава на плещи,
ту коленичи на пода унил,
ту веждите свъси, ту трепне, тревога в сърцето си скрил.
И каза тогава Ким, дъх затаил:
"Живее прекрасното, без да умре..."
|
|
Ким Чонг дълго търси Киеу и най-после я намира.
Нощната стража премина отвън.
Виж: балдахинът виси затрептял;
сенките станаха резки под ясния месец изгрял;
бузите-праскови сок е налял.
Срещна се пак обичта с обичта,
прежното цвете с пчелата, звъннала в пролетта,
двамата воини на любовта.
Каза Киеу с глас примирен:
"Моето тяло бе жертва - недей се докосва до мен!
Зная: ти помниш обета свещен,
свято си пазил ти нашата любов.
Аз ще остана покорна пак на дълга си суров.
Срам заглушава сърдечния зов.
Мразя лика си - позор го петни.
С теб разменим ли си ласки, както в предишните дни,
хората как бихме гледали ний?
Би ли събирал ти от калта
пръснато благовоние? Би ли съзрял красота
в цвят с осланени листа?
|
|
