Иван Драч учи в Киевския държавен университет "Тарас Шевченко", а после - в Москва - висши киносценарни курсове. През септември 1989 г. е създаденo НРУ - Национално движение (Рух) на Украйна, първата официална антисъветска организация. Много бързо организацията става знаме на националното обединение, независимостта и градежа на нова Украйна. За първи председател е избран поетът Иван Драч. От март 1992 г. той е съпредседател на НРУ заедно с още двама политици. Това е времето на историческия завой на Украйна към независимост.
                                                    
     Избиран е три пъти за член на Върховния съвет на страната. Той е и блестящ сценарист.
                                                    
     Първата му книга е "Слънчоглед", следват "Протуберанси на сърцето", "Балада за делника", "Към изворите", "Корен и корона" "Американска тетрадка", "Чернобилска мадона" и много други, а също на сценариите "Венчавка със смъртта", "И в звуците остава паметта", "Извор за жадните" и др.
                                                    
     Преведен е на почти всички европейски езици. В България има една самостоятелна книга, участвал е в "Усмивката на Днепър" - антология на украинската поезия, и "Вечерен храм" - антология на украинската поезия на XX в.
                                                 | 
                                             
                                         
                                        
                                            
                                                
                                                    
  
                                                    Вечерен акварел
                                                     
                                                     Седи момче на скалите
                                                     и пасе вечерта сред посевите,
                                                     звездите брули с тояга и си подсвирква.
                                                     А вечерта къса листата на деня.
                                                     
                                                     Идва моето златно момиче,
                                                     танцува,
                                                     носи ми пълни,
                                                        пълни неразлети устни,
                                                     носи ми пълни,
                                                        пълни неразлети гърди
                                                     в копринената чаша на синята си рокля.
                                                     Бърза моето златно момиче
                                                        след сърцето си.
                                                     Хей, момче от скалите,
                                                     Я размахай тоягата -
                                                     да не се бави моето златно момиче.
                                                     
                                                     
                                                     Голямата сълза
                                                     
                                                     Тя беше малка капчица болка
                                                     и лека, полека стана Сълза
                                                     защо започна да расте като дете
                                                     обу се, облече се и порасна
                                                     тръгна Сълзата по гарите
                                                     по влаковете сред хората
                                                     беше малка, стана голяма
                                                     идва
                                                     страшно е
                                                     такава Голяма сълза
                                                     не се побира в окото
                                                     не се побира в сърцето
                                                     такава голяма сълза.
                                                     
                                                     
                                                     
                                                     
                                                     
                                                     
                                                     
                                                     
                                                     
                                                     
                                                     
                                                 | 
                                                
                                                 | 
                                                
                                                    
  
                                                    Над гроба на баща ми
                                                     
                                                     Последна бучка, после - лека пръст.
                                                     Остана всичко в паметта стозвука.
                                                     Без тебе как ще нося своя кръст,
                                                     студът в душата ми съдбовно чука.
                                                     
                                                     Ти легна - корен в корена дълбок
                                                     на вечността в хамака недоплетен.
                                                     А коренът ще бъде ствол висок
                                                     и слънчоглед ще чопли месец летен.
                                                     
                                                     Ти - корен мой, корона аз ще съм,
                                                     крила в небето трябва да забивам
                                                     и да те нося даже в своя сън 
                                                     спокойно, без да се превивам.
                                                     
                                                     Към корена върви и моят път,
                                                     до твойта пръст и аз ще стоплям своя.
                                                     В градини други клони ще шумят,
                                                     ще литне друга младост над прибоя.
                                                     
                                                     Студът се пръсна с вик обезумял
                                                     и ме разкъса болката прастара -
                                                     на раменете ми като чувал
                                                     от твоите небето се стовари!
                                                     
                                                 | 
                                             
                                         
                                        
  
                                     |