Майчино сърце
                                                     (Арменска легенда)
                                                     
                                                     Легенда на древна страна!
                                                     Тя разказва, 
                                                     че син, 
                                                     единствен син 
                                                     обичал девойка една.
                                                     Девойката казала: "Ти
                                                     любовта докажи!
                                                     В знак на обич иди 
                                                     и сърцето на майка си ми донеси."
                                                     Объркал се момъкът млад. 
                                                     Пристъпил напред, 
                                                     заплакал той блед 
                                                     и се върнал отново назад. 
                                                     Но девойката казала с яд:
                                                     - О, нещастник злочест, 
                                                     да не те видя аз, 
                                                     докато сърцето не ми донесеш.
                                                     Отишъл си момъкът влюбен 
                                                     дома, 
                                                     сърце на планинска сърна 
                                                     понесъл на длан 
                                                     и на девойката мила го дал. 
                                                     - Ти лъжеш отново и днес!
                                                     Да не те видя аз, 
                                                     ако бързо, 
                                                     завчас 
                                                     сърцето на майка си не донесеш. 
                                                     И момъкът своята майка 
                                                     убил. 
                                                     Затичан така, 
                                                     със сърцето в ръка, 
                                                     подхлъзнал се и строполил. 
                                                     Тогава сълзи червени 
                                                     проля 
                                                     майчиното сърце:
                                                     - О, милото мое момче, 
                                                     къде се удари, 
                                                     да не те заболя?...
                                                     
                                                     1919
                                                     Женева
                                                     
                                                 | 
                                                
                                                 | 
                                                
                                                    
  
                                                     ***
                                                     
                                                     Запя сърцето ми ранено
                                                     и чародейка, песента 
                                                     стопи тъгата мрачна в мене, 
                                                     сълзите ми избистри тя.
                                                     
                                                     И песните ми полетяха -
                                                     на ветровете дали глас, 
                                                     превърнати в роса, блестяха 
                                                     сълзите в розовия храст.
                                                     
                                                     Години минаха и мене 
                                                     смъртта зарови в гроб студен -
                                                     тогава розата склонена 
                                                     сълзите ми проля над мен.
                                                     
                                                     И ветрове - другари прежни,
                                                     препуснали от ширна степ, 
                                                     ах, мойте сладки, тъжни песни 
                                                     над гроба ми изпяха те.
                                                     
                                                     1891
                                                     Александропол
                                                     
                                                 |