Роден е на 16 декември 1916 г. в гр. Шумен. През 1933 г. е изключен от Шуменската мъжка гимназия без право да продължи образованието си заради участието си в ученическия стачен комитет. В периода 1939 - 1948 г. сътрудничи на вестниците "Отечествен фронт", "Работническо дело" и "Стършел". През 1942 г. пише първата си пиеса "Трите прилепа". Има издадени множество стихосбирки, а от 1966 г. е драматург в Сатиричния театър в София. Удостоен е със званието "Заслужил деятел на културата" през 1967 г., а през 1974 г. получава Димитровска награда за пиесата си "Всяка есенна вечер". Умира след продължително боледуване на 9 юли 1976 г.
През 2008 г. Валери Иванов издава литературно-критическия си очерк за Иван Пейчев "Последният гладиатор на българския Монпарнас", в който казва за поета: "Той е сред едно блестящо поколение "воини на перото", които представляват високоинтелектуалната гражданска и перфекционистка литература, чийто път на осъществяване е често трънлив и по мъжки тежък или пък - неочаквано извисен".
|
...
НЕ СИ ОТИВАЙ,
ще ми бъде тъжно
без твоите ръце.
Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите единствени
ръце.
Не си отивай,
аз ще ти направя
най-страшното признание.
Под мостовете
не шумят реки,
когато ти не си със мен.
Пристанищата
са най-мръсно доказателство
за липса на море,
когато теб те няма.
Не си отивай.
...
Отиваше си.
Вечно ти си тръгваше
във жалките
пространства на раздялата
и вечно се завръщаше,
невъобразима моя,
не от любов
или от някаква привързаност.
За теб бях аз
пространство на раздяла,
осигурило твоето
завръщане.
|
|
Есен
Ти пак ли ме чакаш всред златните дипли на здрача?
Ти пак ли оплакваш на късната есен цвета?
Недей ме очаква - безсънен и мрачен аз плача,
недей ме оплаква, че късна е есен сега.
И късно е вече...
В косите ми сняг се преплита
и нейде далече
отлитнаха нашите дни, и тежкото злато
на късната есен отлита,
и есенен вятър в душите
надгробно звъни...
Нощта ми нашепва за сетнята светла утеха,
очите не сепва ни пролет, ни пролетен звън
и споменът води по тихата лунна пътека
към хладната обич на нейния мраморен сън.
Ти пак ли ме чакаш - недей ме очаква, умирам,
загубен в сумрака на някакъв призрачен бряг.
И с ужас безгласен
пред гроб непознат аз се спирам
и гасна прехласнат
на дните в безумния бяг...
|
|
